След минута се връщам при сламената купчина, където седяхме. Забивам поглед в оредяващата тълпа и й внушавам да се разтвори и да разкрие синовете ми, но след няколко минути, като се изключи една жена няколко реда по-надолу, заета да успокоява разплаканото си дете, оставам сам.
Часът е пет и двайсет и две следобед и близнаците ги няма. Няма ги. Стоя и се надявам, че момчетата са отишли до тоалетната и всеки момент ще се върнат, но в гърдите ми е заседнало някакво ужасно чувство. Знам, че не са отишли до тоалетната. Не биха го направили, без първо да ме попитат. Още по-малко по средата на турнира.
Така че къде са?
Макар да е нелогично, в продължение на няколко минути оставам на място, неспособен да си тръгна. Тук съм ги видял за последно, тук биха се върнали — ако просто са се отдалечили неволно. Изхвърлям този израз от главата си — израз, който свързвам с репортажите за изгубили се деца, които никога повече не се намират и чиито снимки в крайна сметка се озовават върху картонените опаковки на стоки в супермаркетите.
Седя на купчината слама по-дълго, отколкото би трябвало, защото, както си давам сметка накрая, ако стана и изляза от турнирния амфитеатър, значи признавам, че синовете ми наистина са изчезнали, че нещо ужасно се е случило, нещо, което изисква намесата на полицията. Това е глупав страх, обвит в отчаяна надежда, но няколко минути минават, докато се отърся от мъглата на суеверието и раздвижа парализираните си крайници.
Когато ставам на крака, в гърдите ми като с токов удар се отключва бездна от чист ужас. Десет секунди по-късно тичам навън, толкова безумно, че тълпата се разтваря разтревожено и раздразнено пред мен.
— На този пък какво му става?
— Хей!
— Тук има малки деца, човече!
— Хей, приятел, внимавай!
Минава известно време, докато намеря човек от охраната на панаира.
— Привет, страннико…
— Не мога да намеря децата си. — Тревогата в гласа ми заличава вековете. Изведнъж пак е две хиляди и трета.
— Случва се непрекъснато — казва ми онзи. — Хората се разсейват. Приближава се някой жонгльор — имаме дузина жонгльори, не знам дали знаете. Така че е лесно да ги изгубите от поглед.
— Не съм ги изгубил от поглед — настоявам аз. — Гледахме турнира…
Всички ми съчувстват. По радиоуредбата съобщават на „принц Кевин и лорд Шон“, че баща им се е изгубил. Дали момците биха били така добри да обявят присъствието си в някой от павилионите?
Чакам и си повтарям, че момчетата ще се появят всеки момент. Но и сам не си вярвам.
3.
Седя на една пейка пред малката сграда в селски стил, където се помещава щабът на Нейно величество. Нищо средновековно няма в интериора. Половин дузина служители работят в просторно модерно пространство. Отделът по сигурността е пълен с бюра, компютри и първокласна комуникационна система. Сградата приютява и отделите за първа помощ и за изгубени вещи.
Сивокос мъж подава глава през вратата.
— Да ви предложа напитка? — пита той. — Кафе? Безалкохолно?
Клатя глава и не свалям очи от тълпата. Повтарям си, че всеки момент момчетата ще свърнат иззад онзи ъгъл.
— Както искате.
Сивокосият е Гари Пребъл, шеф на охраната. Униформата му не се различава чувствително от тези на другите служители — бледосиня със златни кантове отстрани на крачолите, значка на предното джобче, колан с излъскана полицейска палка, аерозолен цилиндър с форма на малък боздуган, уоки-токи. С други думи — ченге под наем, което през почивните дни работи за фестивала.
Думата „напитка“ бележи Пребъл като човек, прекарал живота си на специфичен вид работа, където родовите наименования, чужди за обикновената реч, са на въоръжение — напитка, занятие, превозно средство, огнестрелно оръжие.
Когато дойдох тук и казах на Пребъл, че не мога да намеря децата си, той накара една едра жена с плитки да прочете съобщение по радиоуредбата. После се зае методично да впише подробностите във формуляр „за инциденти“, както сам го нарече.
— Когато някое дете се изгуби — каза ми той, — а те се губят непрекъснато, всеки Божи ден, нашата работа е да съобщим и после да ги чакаме да се появят. Винаги се появяват, рано или късно. — Посъветва ме да „изчакам“. — От доста време се занимавам с това. — Сложи утешително ръка на рамото ми. — Когато хората се изгубят един друг, най-добре е едната страна да остане на фиксирана позиция, нали разбирате?