Това беше преди десет минути. Сега Пребъл сяда при мен и пие кафе от пластмасова чаша. Аз не мога да изрека и дума. Устата ми е суха като посипана с пясък.
Пребъл е от приказливите.
— Оръжието ми липсва — казва той и потупва колана си. — Трийсет години служих в силите на принц Уилям — във Вирджиния. Пенсионирах се преди пет години. Преместих се тук, за да съм близо до внуците си. — Удостоява ме с окуражителна усмивка. — Не се тревожете твърде много за момчетата. Ще се появят. Гарантирам ви.
Има топлина в очите му, а поведението му вдъхва увереност — умение, родено от дългогодишния му опит на човек, към когото хората се обръщат, когато са в беда. Трогвам се от неговата увереност, но само толкова.
Къде може да са отишли?
Хора влизат и излизат от сградата. Двойка води пищящо детенце с разкървавено коляно. Двама притеснени тийнейджъри придружават подскачащо на един крак момиче, което е било ужилено от пчела. Разтревожен мъж обяснява, че е изгубил ключовете от колата си. Жена се оплаква, че са й върнали десет долара по-малко на една от сергиите с храна.
Правя всичко по силите си да повярвам, че моите изгубили се момчета са просто поредният дребен инцидент и че всеки миг някой услужлив възрастен ще се появи иззад ъгъла, повел Кев и Шон. Но след известно време вече не мога просто да си седя там и да чакам.
— Вижте — казвам на Пребъл, — ако се появят…
— Ще се появят, господин Калахан. Искате сам да ги потърсите? Вървете, вървете. Когато се появят, ще съобщим по уредбата и ще ги задържим тук. Това мога да ви го обещая.
Истинско облекчение е да правя нещо. Да правя нещо, каквото и да било, е по-добре, отколкото просто да чакам. Най-напред тръгвам към джипа с идеята, че момчетата може да са се сетили да отидат при колата, след като не са ме намерили. Това ли биха направили? На мен ми се струва логично, но съм прекарал толкова малко време с тях през последната половин година, че не съм сигурен как биха постъпили. Във всеки случай поне ще си взема мобилния телефон. Те знаят номера. Преди да заминат за Мейн, Лиз ги накара да научат наизуст всичките ми телефонни номера. Може би са се обадили.
— Изглеждате ми вий забързан — закачливо казва някаква жена с щедро количество грим по лицето. Посяга да ме спре. — Постойте, моля…
Не съм достатъчно груб да я отмина безцеремонно.
— Търся децата си.
Тя зарязва закачката.
— Дайте да ви сложа печат на ръката — казва. — Иначе ще ви накарат да си платите, за да влезете отново, дори и да сте излязъл само за десет минути.
Преди да съм отговорил, тя подпечатва опакото на дланта ми в искрящо розово.
Провирам се през акрите лъскави коли — вече има доста празни места близо до входа. Огромният паркинг е заобиколен от гъста пищна гора, оттам идва и жизнерадостната врява на цикадите, ритмичен и толкова силен звук, че за миг едва не ме подлудява. Яркозелен Джон Диър Гейтър минава покрай мен, малката му каросерия е пълна със светлоотразителни жилетки и яркооранжеви палки за пренасочване на трафика. Готвят се за масовото преселение.
Минава известно време, докато открия джипа, но момчетата не са там. Всъщност не съм и очаквал да ги намеря, но въпреки това съм разочарован. Отварям вратата и грабвам телефона си с мигновен прилив на надежда, че ще заваря съобщение.
Само че няма нищо. Пъхам телефона в джоба си, после го вадя и се обаждам вкъщи. И там нищо, само съобщение от Кати: „Обади ми се да те питам нещо за първия кадър.“
Тръгвам назад към портата и влизам отново на панаирна територия — размахвам ръката си с розовия печат на служителя, който ме пропуска да вляза. Грабвам една карта на панаира и по нея започвам търсене.
Намерението ми е да го направя методично, да проверя всеки павилион и атракция, всеки амфитеатър, големите и малките, преносимите тоалетни, всяко магазинче. Обикалям и викам имената на момчетата. Правя всичко по силите си да не изпадна в паника, но гласът често ми изневерява и отчаянието в него стряска хората наоколо. Виждам го в очите им — изглеждат притеснени и нащрек.
— Кевин! Шон!
След известно време започвам да спирам хора на случаен принцип:
— Търся едни близнаци… Близнаци, виждали ли сте ги? Шестгодишни момчета, руси… Да сте виждали две момчета? Близнаци.
Панаирът е разположен сложно, на принципа на големите универсални магазини, така че да обикаляш възможно най-дълго. Да търсиш някого в хаотичното, претъпкано с хора пространство не е лесно. На няколко пъти се хващам, че мястото ми е познато, че се въртя в кръг. През няколко минути притичвам до турнирната арена да не би момчетата да са се върнали там. После се обаждам на Гари Пребъл — да не би някой да е завел момчетата в щаба на панаира.