— Тук са двайсет хиляди долара — каза тя, — в стодоларови банкноти. — Сега вече се усмихна: — Двайсет бона, както бихте се изразили вие. Естествено, пребройте ги.
Не ми идваше наум какво да отвърна, затова реших да спечеля време — свалих ластика и разтворих пакета. Бяха все стотачки, някои нови, други използвани; на пачки, хванати с кламери. На пръв поглед изглеждаха истински. В пачката, която преброих, имаше десет банкноти, а пачките бяха двайсет. Завих ги пак във вестника и ги стегнах с ластика.
— По пет бона седмично — каза тя, — ще ви стигнат за четири седмици.
От коридора се чу звукът на слизащия асансьор. Улф се връщаше от оранжерията.
— Петте бона са само хонорар — отвърнах аз. — Това не включва разноските. Но ставаше въпрос за по-специален случай — цената не винаги е пет бона седмично. Да не би да искате да ми кажете, че желаете да наемете Ниро Улф и предлагате тази сума като аванс?
— Да, разбира се. Стига вие да поемете случая.
— Винаги той поема случаите. Аз само върша работата.
— Добре, стига вие да свършите работата.
— Това е ясно. Той се занимава само с мисленето. Ще му обясня за какво става дума и после ще ви повикам. Нали ще почакате тук?
Тя се намръщи и поклати глава:
— Не искам да говоря за това с никого освен с вас.
— В такъв случай нищо няма да излезе. Той не би взел клиент, ако не го е видял. Никога не е правил такова нещо и сега няма да го направи.
Тя стисна зъби, пое няколко пъти дълбоко дъх и накрая каза:
— Струва ми се, че ще мога. Съгласна съм.
— Хубаво. Той няма да ви направи добро впечатление, но може да му се доверите като на мен. — Потупах с ръка пакета. — Искате ли да ми кажете нещо за тези пари?
— Не, не искам. Няма какво да ви казвам, освен че са тук.
— Мога ли да приема, че ги притежавате законно?
— Разбира се. — Тя продължаваше да се мръщи. — Не съм ограбила банка.
— Ваши са, докато той не вземе поръчката. — Подадох й пакета — Може да е пет минути, може да е половин час. Ако ви стане скучно, на масата има списания.
Тръгнах към вратата, която свързва предната стая с офиса, но реших да заобиколя и вместо това се върнах през коридора. Улф седеше при бюрото си с книгата, която четеше в момента — „Невероятна победа“ от Уолтър Лорд. При Хюит сигурно не му беше останало много време за четене и сега искаше да навакса. Отидох до моето бюро, седнах с лице към Улф и изчаках да си свърши абзаца. Явно беше дълъг. Той вдигна очи и изръмжа:
— Има ли нещо?
— Има някой — отвърнах аз. — Едно момиче, казва се Ейми Деново, в предната стая. Струва ми се неотдавна споменах, че мис Роуън събира материал за биография на баща си. Наела е това момиче да й помага. Запознахме се там миналата седмица. Причака ме във фоайето, като си тръгвах вчера следобед, отидохме в едно кафене и си поръчахме сандвичи с яйца и аншоа, които описах на Фриц, но той не прояви никакъв интерес. Искаше да й свърша една работа, защото съм единственият човек в света, на когото може да се довери, казах й, че не мога, защото вече имам работодател, тя отвърна, че би ви наела само ако аз свърша работата, при което й обясних, че аз и без това винаги я върша. Логичният въпрос от моя страна беше свързан с пари и й го зададох. Отговори ми, че има две хиляди долара в банката, останали от майка й — това е всичко. Никакви други средства и никакви надежди. Тъй като случаят е комплициран, може да трае месеци и да повлече кой знае какви разноски, казах й, че няма нищо да излезе и дори няма да ви споменавам за това. Съжалих, защото…
— Пфу! — изсумтя той. — Защо ми го споменаваш сега?
— Нека да си довърша изречението. Съжалих, защото случаят сигурно щеше да бъде интересен и труден, и няма никакви неприятни за вас аспекти. Споменавам го сега, защото тя се намира в предната стая с пакетче, увито във вестник и съдържащо двеста стодоларови банкноти — двайсет хиляди долара, които иска да приемете като аванс.
— Откъде ги е взела?
— Не знам. Твърди, че ги притежава законно.
Той отбеляза страницата с тънката златна лента, която използва за тази цел — подарък му е от един клиент — и остави книгата.
— Целият вчерашен разговор, с пълни подробности.
Очаквах това. Улф мрази да взема поръчки. Готов е на всичко, за да не поема задължения. Съществуваше и възможността, че една или повече подробности биха могли да му се сторят неприемливи.
Докладвах му. Упражнявал съм се с години, за да стигна до момента, в който мога да предавам дълъг разговор дума по дума, но сега го правя с лекота, дори събеседниците да са трима-четирима. Както обикновено, той се облегна назад, затвори очи и не ме прекъсна. Не реагира дори на „твърдоглав, високомерен и надут“. Не пропуснах нищо освен празните приказки, разменени докато се хранехме. Когато свърших, той остана неподвижен около минута, после отвори очи, изправи се и ме изгледа.