— Значи вчера сте ме лъгали. Вчера нямахте баща, не знаехте кой и какъв е, и двете хиляди…
— Така е. Казах ви истината, нямам баща. Ето какво се случи. Когато майка ми умря, пристигнах, разбира се, в Ню Йорк, но трябваше да се върна да се дипломирам, пък и тя беше дала инструкции на мистър Торн да бъде кремирана и да няма погребение — той се погрижи за всички подробности. После, като пристигнах пак в Ню Йорк след дипломирането си, той дойде…
— Мистър Торн ли?
— Да. Той дойде…
— Кой е той? Какъв е?
— Той е телевизионният продуцент, при когото работеше майка ми. Дойде вкъщи и ми донесе разни неща — документи, сметки, писма и други вещи от бюрото й. И една заключена метална кутия с надпис „Собственост на Ейми Деново“. И ключ с етикетче: „Ключ за кутията на Ейми Деново“. Ключът…
— Майка ви Ейми ли се казваше?
— Не. Казваше се Елинър. Ключът се е намирал в едно чекмедже в бюрото й. Кутията е била в сейфа на офиса. Стояла е там от години — поне петнайсет, каза мистър Торн. Голяма е горе-долу толкова. — Тя разтвори ръце на около две педи. — Оставих го да я отвори и се радвам, че постъпих така. Вътре имаше само две неща: пари, по сто долара — кутията беше пълна повече от половината — и запечатан плик, адресиран до мен. Отворих плика и намерих писмо от майка ми, не беше дълго, само една страница. Сигурно искате да знаете какво пише в него.
— Разбира се. Носите ли го?
— Не е в мен. Вкъщи е. Но го знам наизуст. Написано е на бланка с нейното име. Няма дата. Пише ми: „Мила Ейми, тези пари са от баща ти. За последен път го видях четири месеца преди да се родиш и повече не сме се срещали, но две седмици след раждането ти по пощата пристигна чек за хиляда долара и оттогава насам всеки месец получавах по един такъв чек. Сега парите са точно сто хиляди долара. Не знам колко ще са станали, когато четеш това писмо. Не съм го молила за тези пари и не ги искам. Не искам нищо от баща ти. Ти си моя дъщеря и мога да те храня, да те обличам, да ти осигурявам подслон и винаги ще е така. Ще се погрижа да получиш добро образование. Но тези пари са от баща ти, така че са твои и ето ги тук. Можех да ги внеса в банка, за да трупат лихва, но трябваше да се плащат данъци и да се открие влог, затова постъпвам така. Майка ти“. А под „майка ти“ се е подписала — Елинър Деново, само че не вярвам това да е истинското й име. Сигурно е получавала парите до смъртта си, защото са двеста шейсет и четири хиляди долара. Разбира се, не мога да ги внеса в банка или нещо подобно, защото трябва да кажа откъде ги имам, нали така? А аз не искам.
Погледнах Улф. Той не гледаше нито нея, нито мен, а се взираше в купчината сухо на бюрото си. Друг човек вероятно би си казал, че животът наистина поднася големи изненади, но Улф сигурно мислеше, че това е само една тринайсета от сумата, платена от един баща заради удоволствието да бъде такъв, или нещо от този род.
— Значи не са заем или дарение и не е продала нищо — казах му аз, — и приемаме, че ги притежава законно. Разбира се, данъчните власти и данъчната служба на щата Ню Йорк биха искали да получат своя дял, но ние не споделяме едни и същи възгледи и нямаме нищо против да не бъдат осведомени, Какво друго да я питам?
Улф изсумтя и се обърна към нея:
— Парите още ли са в кутията?
— Да, без тези. — Тя посочи към бюрото ми. — Кутията е в апартамента ми, на Осемдесети втора улица. Но не искам… Мистър Гудуин спомена за данъчните власти…
— Ние не сме държавни чиновници, мис Деново, и не сме длъжни да разкриваме поверителна информация. — Той извъртя глава да погледне часовника на стената. — След десет минути ще вечеряме. Може ли мистър Гудуин да ви посети утре сутринта в десет?
— Да, в събота не ходя при мис Роуън.
— В такъв случай, очаквайте го към десет. Той ще иска да види кутията и съдържанието й, писмото, както и да получи всички сведения, които можете да му дадете. Каквото сте му казали вчера е само предговор. — Улф се обърна към мен: — Арчи, дай й разписка за парите. Не като аванс, това може да почака, докато видиш кутията и писмото и свериш почерка. Само разписка за сумата, че е нейна собственост, която ми е поверила за съхранение.
Завъртях стола си, дръпнах пишещата машина към мен и извадих от чекмеджето хартия и индиго.
Глава 3
Естествено беше ми интересно да разгледам жилището на Елинър Деново. Вероятно щеше да ни е нужно да знаем за нея колкото може повече, а в дома на една жена има стотици улики, две-три от които може да намерите, ако не ви липсва досетливост и имате късмет. Затова преди да седнем в хола и да извадя бележника си, двамата с Ейми обиколихме апартамента. Имаше малко антре, средно голям хол, две спални, баня и малка кухня. Ако в антрето, кухнята или банята се криеха някакви улики, те ми убегнаха — например, по нищо не личеше, че банята някога е била използвана от мъж, но от друга страна Елинър вече я нямаше почти три месеца.