Обобщих му ситуацията накратко. Изслуша ме, без да си поеме дори дъх.
— Значи ги е криела в дома на майка си — обобщи той.
Беше естествено да му се стори странно и на него. Такива неща не бяха много за оставяне в дома на родителите.
— Майката на Бусе е сляпа.
— Разбирам.
— Сега открий този дърт травестит София и ако знае адреса на майката на Бусе, го вземи. Научи задължително и фамилията й. И веднага ми се обади.
— Но аз не ти знам телефона, знам само апартамента ти.
Още една основателна тревога. Набързо си събрах мислите.
— Виж, остави клуба на Шюкрю. Ще дойда да те взема с кола, ще отидем да открием София и ти ще говориш с нея. Аз ще те чакам в колата.
Затворих телефона, без да чакам да ми отговори.
След това се обадих на стоянката на такситата. Естествено, че дойде Хюсеин.
— В този час, като не отиваш към клуба, накъде да карам?
— Към клуба! — троснах се.
Стигаше ми дори моментното объркване в очите му. Самочувствието без покритие, което имаше, изведнъж се разклати. Наглите му погледи се превърнаха в учудване. Разбира се, казах му маршрута, по който ще минем. Стори ми се, че очите му проблеснаха. Но това, което се съзира в огледалото за обратно виждане, понякога подвежда. Не му обърнах внимание.
След като се повъртяхме приблизително двайсетина минути в еднопосочните улици на Суадие и Чаталчешме, над и под железопътната линия и между крайбрежието, стигнахме пред един висок блок и Хасан каза: „Ето тук е.“ Паркирахме. Хасан отиде. Аз и Хюсеин чакахме в колата. Бях напрегната. Хюсеин се накани да каже нещо, ала не успя. Аз се опитвах да избягвам погледа в огледалото. Като в най-хубавите френски филми: една жена, един мъж и един проблем. Не точно същото, но нещо подобно. Накрая той не се сдържа:
— Да пусна ли музика?
Отрязах го с: „Както искаш.“
— Какво предпочиташ?
Беше смислен въпрос. Отговорът ми щеше да бъде „със сигурност не теб“. Но в този момент и в това време нямаше да е подходящо.
— Нека бъде нещо леко, искам да помисля.
— Нещо бавно или класика?
Погледнах го с учудване. Нашата стоянка за таксита слушаше арабеск и турски измислен поп.
— Няма значение. Достатъчно е да бъде нещо леко.
— Знам, че слушаш класика. Видях компактдисковете ти у вас.
Понечих да го поправя, че трябва да ми говори на „вие“, а не на „ти“, но се отказах. Замълчах. Тъкмо си мислех, че Хасан закъсня, когато се отвори вратата и той се качи в колата.
— Да?
— Май я няма вкъщи.
Безмълвно си седна на мястото. Бяхме загубили около един час заради Хасан. А времето беше ценно. Някой можеше да открие преди мен майката на Бусе и писмото със снимките. Направихме безрезултатна екскурзия от отсрещната страна дотук и бяхме пропилели много повече време от необходимото, докато претърсвахме апартамента на София.
Сега не можех да мисля в детайли. Обърнах се към Хюсеин:
— Да отидем поне в съдебна медицина. — А на Хасан съобщих: — Ще те оставим по пътя.
Хюсеин направи коментар, според това, което беше разбрал от разговора ни:
— Сега ние търсим майката на твоя приятел Февзи, който аз докарах сутринта у вас? Нали?
— Не, отивам в съдебна медицина, за да науча повече за смъртта на Бусе, тоест на Февзи.
След това и тримата мълчахме по време на пътуването. Докато Хасан слизаше, му казах:
— Да направим каквото е необходимо за погребението.
— Не се безпокой — отвърна той, докато затваряше вратата с най-улегналото си изражение на лицето.
Започнахме да напредваме към Чапа. Тишината бе нарушена от Хюсеин:
— Но той говори с теб на „ти“.
Обърна се и ме погледна през рамо. Личеше си, че усети чувствителността ми към въпроса за „ти/ вие“, и се беше заинатил. Това беше добре.
— Да. С него се познаваме от пет години — отвърнах.
Отново настъпи тишина.
— Добре, защо се ядоса, когато аз казах „ти“? Нали и ти се обръщаш към мен така. Но аз не виждам проблем.
Ох, ето ти тема за дълъг монолог. Ако започна, ще си помисли едно, ако замълча, ще си помисли друго.
— Остави, няма значение — казах аз.
Пристигнахме в Чапа.
На входа на моргата беше както винаги навалица. Разликата бяха нашите момичета. Бяха много шумни и колоритни. Някои от тях бяха в костюми, някои цивилни. Новината се разпространява бързо в нашата общност, още повече когато е нещастие, случило се на някого. Винаги съм вярвала в съществуването на някаква отделна система извън наличните комуникационни средства, телефони, телекоми и тям подобни. Може дори и телепатия да е. Така и не успях да разбера и открия какво е и как работи. Нямам и намерение да се терзая много с този въпрос. Стига ми, че знам за съществуването и безпроблемното й функциониране.