Всъщност очите ми търсеха един от постоянните хора на това място — Гьонюл. Пълна, доста невзрачна, дори грозна, но достатъчно смела в поведението и начина си на говорене.
Повечето от момичетата бяха тук в името на взаимната подкрепа и партизанщината. Имаше една невероятна взаимопомощ срещу враговете на травеститите и полицията, която не си спестяваше нищо във всеки удобен случай. Стана ми любопитно колко от тях познават Бусе. Мнозинството от тези момичета пък аз не познавах, тоест бяха от Аксарай, Палели и магистралата. Веднага потънах сред тях. Заговарях с всяка, която ми се изпречеше на пътя. Водеше ме мисълта, че каквото и да събера като информация, все е нещо.
Яростта на някои струеше от очите им. Бяха готови да изригнат, тоест да действат, като предприемат всякакъв вид грубости. Да оставим това, че не познаваха Бусе/Февзи, те не знаеха и какво точно се е случило. Беше убит травестит. Един от тях! Трябваше да се действа. За кратко време осъзнах, че от тях няма да науча нищо.
Доближих се към една, която ми направи впечатление:
— Бог да я прости. Познаваше ли я?
Подсмръкна и ме погледна през размазания си туш на очите. С най-басовия баритон и източен акцент, но с превърнало се в навик изтъняване на гласа каза:
— Но защо питаш? Умряла е. Убили са я. Не е ли достатъчно, майчице.
— Аз я познавах, ходехме в един и същи клуб. — Нямаше нужда от обяснения от типа на „имам акции в клуба, тоест момичетата се отнасят към мен като към шефка“ и т.н. Естествено, не ги споменах.
— Аааа… — каза тя, като отново подсмръкна. Изчаках. Обещаваше надежда. Усещам, когато някой има информация.
С най-звучния си глас добавих:
— Обичах Бусе, бяхме приятелки в клуба.
Подсмърчането спря, сега аз бях обектът на проучване. Срещу нея стоеше една в доста мъжко облекло, която нямаше дори и накити. Изглеждах прекалено мъжки за приятелка на Бусе. Грубо се врътнах, за да не си помисли нещо погрешно.
— Не обръщай внимание на вида ми. И аз съм от вас — казах. — Като Бусе…
Тя ме проучваше. Прекъсна ме и запита:
— Ти наистина момиче ли си или педалче?
Заповядайте!
— Нощем, като излизам, е друго — казах аз. — Тук дойдох на погребение.
Неуравновесената Гьонюл, която търсех, се появи до нас с крясъци, които не можах точно да определя.
— Ох, како — каза тя и ме прегърна. — Друго е наистина, когато видиш верен човек.
Притисна ме толкова силно, че дъхът ми спря. Отвсякъде лъхаше на „Джууп“, купен от улицата.
— Како Гьонюл, познаваш ли тази?
— Естествено. — И Гьонюл ни запозна.
Хванах Гьонюл под ръка и я замъкнах в друга посока.
— Познаваше ли я? — попитах я. — Бусе…
— Истинското му име е Февзи.
— Знам, имаше и майка… Някой дали й съобщи?
— На леля Сабиха ли?
Ето! Сляпата жена вече си имаше и име.
— Не знам…
— Чакането тук като че ли е безполезно. Ако искаш, да отидем при майка й. Женицата може да има нужда. Била сляпа, Февзи ми беше казал така — обясних аз.
— Престани да го наричаш Февзи де. Тя се казваше Бусе — скара ми се Гьонюл.
А всъщност преди малко самата тя вкара в употреба името Февзи. От нашите всичко може да се очаква, а Гьонюл е цар в това отношение. Беше втренчила очи в мен и ме гледаше.
— Не знам, разбира се. Ти така каза и затова и аз така я нарекох.
— Недей де. Неуважение към покойната е.
Бях свикнала с нейното, независимо дали се налагаше, или не, трансформиране на а-тата в е-та, докато говореше, но при всяка среща се нуждаех от кратък период на адаптация, докато разбера какво ми казва.
Удължаваше края на изреченията така, като че ли пееше. Като препинателен знак повдигаше едното си рамо и извиваше главата си към него. Докато го правеше, присвиваше очи и хвърляше самоуверен и претенциозен поглед в посоката, в която беше обърнала главата си. Щом чуеше гласа ми, погледът й отново се връщаше на мен и повдигнатото й рамо се оправяше. Това категорично беше движение, тренирано пред огледалото и харесвано. Сигурна съм, че беше проработило и в бирарии, пълни с мъже.