— Какво ти разказа Бусе? — попитах аз.
— По-скоро на теб какво ти разказа?
Случваше се неизбежното. Най-после преминавахме към тона си на дърлене.
Насочвайки цялото си внимание и протягайки се, като че ли извършва най-деликатното действие в света, извади от мъничката си чанта тъничка цигара „Мор“. Запали я с изящна запалка, даваща вид на скъпоценно бижу. След което впери очи в мен.
— Чакам. Хайде, разказвай.
Този маниер на английска кралица ме дразни повече от всичко. А София наистина успяваше да го демонстрира умело.
— Сутринта дойде при мен. А не при теб — казах аз.
— Добре де, значи ти знаеш повече неща. Разказвай — настоя тя.
Бързо направих избор дали да удължа този разговор, или не. Ако целта беше да стигнем веднага до резултат, нямаше проблем да й споделя каквото ми бе известно. Започнах да разказвам. Прескочих частта с трупа на съседката от горния етаж. Изслуша ме, без да променя позата си. Пепелта по ръба на цигарата й се натрупваше. Спрях, когато нарасна след средата на цигарата.
— Очевидно положението е още по-сериозно — каза тя.
Известно време мисли. Или се правеше, че мисли. Присви очи и продължи:
— Виж, положението не е толкова просто, колкото си представяш или разбираш. Не знаеш всичко. Ако нещата са се объркали толкова, означава, че започва да става опасно. Ако е намесено и убийство, още по-зле. Означава, че и аз съм в опасност. Дори и ти. Ако не сега… то скоро.
Тук зае драматична поза. Промени начина, по който седеше. Повдигна нагоре главата си и издуха дима към тавана. Беше ясно, че си обясняваше някои неща, но аз не проумявах. За момент се почувствах жалка.
— Аз все пак не можах да разбера едно нещо.
— И без това не очаквам да разбереш. — С още по-драматични движения на ръцете плесна крила във въздуха, като че ли казваше „всичко това няма стойност за теб, остави ме сама с моя си проблем“. — Ако може малко да потърпиш, за да ме изслушаш и да се опиташ да разбереш…
Как успяваше да не каже нищо и да изглежда, сякаш е казала всичко, след което да подценява отсрещния — тоест мен. Сетих се за моментите, в които съм се чувствала зле, и си отговорих: когато съм била при София.
— Добре, кой е човекът на снимките? Какво е написал в писмото? Знаеш ли поне?
Очите й придобиха изражение „как може да ми зададеш този глупав въпрос“.
— Тоест може да си виждала снимките. Или откъде да знам, Бусе може да ти е разказвала.
Тишина. Напрежение. Вълнение. Всичко! Имаше от всичко.
— Виж — когато го казваше, очите й малко се присвиха, — знам кой е човекът. Грешка би било дори ако го кажа. Не е случаен човек.
— Кой е, за бога? Президентът ли, премиерът ли или президентът на САЩ?
С изкуствена усмивка ме накара да млъкна. Беше като играчка бебе. Вадеше различни звуци, без въобще да движи лицевите си мускули.
— Колко си наивна само.
Знаех, правеше всичко това само за да ме слиса. И по-лошото е, че успяваше.
Беше изпушила цигарата си. Огледа се наоколо за пепелник и след като на пръв поглед не успя да намери, хвърли фаса си на земята, без въобще да се замисли, и го загаси с изящно движение на десния си крак. Изправи се, събра дългата си пола и започна да слиза по стълбите. Беше изминала само няколко стъпала, когато се върна обратно, отвори широко очите си, сякаш ще поучава непослушно дете, и каза:
— Изнудването е сериозна работа. Опасна е. Много, ама много опасна. Трябва да си изключително внимателна. Екипна работа е. — Присви очи и ме огледа. Докосна с пръст носа ми. — Теб те обичам — каза тя. Изчака малко и добави: — Все още. Чуй ме. Стой далеч.
Обърна се и си отиде.
12
Започнах да осъзнавам думите на София по-късно, след като пийнах малко. Начинът на изразяване и езикът на тялото, който го съпровождаше, правеха невъзможно разбирането на думите й от първия път. Във всяко нейно състояние видът й бе на силна жена.
Не можах да реша дали трябва да й завиждам за това, или не. При всички положения го намирах достойно за разсъждение.
Бях направо замаяна от София. Нямах сили да издържа до часа на затваряне. А Ферух на Белкъс се опитваше да говори с мен, докато очите му се събираха, а самият той беше толкова пиян, че езикът му не можеше да се развърже. Правехме му отстъпка и очевидно беше решил да пие, докато се насере.
— Виж, много е важно — пелтечеше той. — Трябва да говорим насаме. Този въпрос можеш да го решиш само ти.