След като се отбих в сладкарницата и аптеката, вече бях стигнала до стоянката на такситата. След поканата: „Заповядай, брато“, се качих в таксито, което беше наред. Обясних на шофьора адреса и открих блок „Тексой“, чиято външна фасада се разпадаше. Установих, че мястото, където Хюсеин паркира предишната нощ, беше на изгоряла сграда. Не ми бе направило впечатление в тъмнината. Това беше причината за миризмата на пушек във въздуха. Напразно бях набедила хората, които палят скара на балконите си.
Грозноватата жена, живееща на партера, беше облегнала големите си цици на възглавница, която бе поставила върху перваза на прозореца. Плетеше на една кука. В същото време си говореше с простиращата жена от втория етаж на отсрещния блок. Темата на разговора бяха мотивите на простряната вече кувертюра. Грозноватата от партера тъкмо казваше, че много ги харесва, и искаше покривката назаем, след като изсъхне, за да си изработи същите. Несъзнателно повдигнах глава и погледнах към харесваната кувертюра. Отвратителна беше. Нямаше нужда да се размножава. Дори размножаването й трябваше да се смята за престъпление.
Щом видяха, че влизам в блока, внимателно ме огледаха. Не ме попитаха нищо. Любопитно ми беше какво ще говорят зад гърба ми, но въпреки това бързо се качих на първия етаж. Вратата откъм стълбите беше на закръгленото семейство. Госпожа Сабиха, така или иначе, можеше да изчака. Не бях купила напразно шоколада и кекса. Знаех, че веднага ще ми отворят, но звъннах продължително.
Вратата се открехна още преди да съм махнала пръста си от звънеца. Една под друга се подадоха главите на дъщерята и майката. Усмивката на Закръглените бузи изстина, след като ме видя. Значи бе чела вестниците или беше научила от телевизията.
— Здравейте… Вие ли бяхте…
— Снощи си тръгнахме малко инцидентно. Не можахме да открием госпожа Сабиха… Донесох кекс с идеята да изпием по един чай заедно. А това е за дъщерята… Вземи.
— Оо, разбира се, зап’вядайте. — Вратата се отвори докрай. — Аз се побърках. Не осъзнавам какво правя. Предполагам, знаете за случилото се. За Февзи де. Много бях изненадана. Не знам дали ще повярвате, но направо се сринах. Ако бяха ми казали, нямаше да повярвам, но човек наистина се разтърсва.
Беше избърборила всичко това, докато се събуя и обуя ламените пантофи, които ми посочи. Ако съдим по чехлите, които избра, имаше определено мнение за мен. Обичам приказливите хора, особено са полезни, когато се опитваш да събереш определена информация.
Влязохме вътре и седнахме. Кексът си стоеше пакетиран на средната масичка.
— Всъщност си мисля, че вие снощи знаехте, но не ни казахте. Че Февзи е умрял де. Да бяхте ни казали. Щях да съм подготвена. Търсехте госпожа Сабиха или за да й съобщите, или за да й изкажете съболезнованията си. Говорихме за това с мъжа ми. Колко сте внимателни. Господ да дари всеки с верни приятели като вас. Както се казва: „Приятел в нужда се познава.“
Имаше силен дъх. На един дъх казваше много неща. Достатъчно беше само да слушам с разбиращ вид. Всички видове обяснения идваха поред. Ако можеше да се нарече „ред“.
Изместих погледа си от очите й към кекса. Един вид й сочех пакета. Веднага скочи.
— Ах, извинявайте! Забравихме кекса, нали? Веднага ще сложа чая на котлона. Ще си говорим, докато се запари. Искам да ви питам някои неща.
Аз също исках да я питам някои неща.
Масичката в ъгъла беше окупирана от рамки със снимки. В най-представителната беше фотографията, на която бяха като младоженци. Беше снимана в студио и фотографът беше монтирал върху тях розови рози. Както главата на всяка булка, тя имаше хиляди букли във вид на „гнездо на славей“. Със същия усмихнат вид гледаше към камерата, с гордост казваща „вижте какъв мъж си намерих“. И тогава е била с бузи като бон филета.
В съседната рамка имаше снимка на бебе със сбръчкано лице, което вероятно беше грозноватото момиче на дома.
Детето, което постоянно наблюдаваше какво гледам, каза:
— Това съм аз. — И се усмихна лукаво.
На стената над бюфета беше окачена снимка в позлатена рамка. Група костюмирани хора. Завреният зет, мъжът на дома, позираше, докато се ръкуваше с един политик. Може би беше в близост до политиците заради работата си. Това е традиция, държавен служител, който не се занимава с партийна дейност, го заточаваха в провинцията.