Рамката стоеше криво. Не мога да понасям такава гледка. Само за момент се поколебах дали да стана и да я изправя, или да си седя, без да обръщам внимание. Не можах да издържа. Под погледите на момичето, което наблюдаваше всяко мое движение, станах, изправих рамката с върха на пръста си и веднага се върнах на мястото си.
В сравнение с подобни апартаменти в хола установих нещо невероятно: никъде наоколо нямаше покривки и бродерии ръчна изработка. Записах това като плюс в активите им. Звуците на течаща вода, идващи от кухнята, секнаха и жената с ябълковидните бузи отново се настани срещу мен и си оправи полата.
— Вижте, всъщност искам да споделя нещо с вас. Докато слагах чая, размишлявах дали трябва да ви го кажа. Реших да ви го кажа. Знаете, че все още няма вест от госпожа Сабиха. — Отвори си широко очите и ги втренчи в мен. Чакаше реакция.
За да я подканя да продължи, изкоментирах:
— Странно.
— О, да — рече тя. — Ако се е случило нещо, щях да знам. Но нищо не се е случило. Тя не може да мръдне никъде, без да знам. Ако, не дай си боже, й се е случило нещо… къде е тази жена? Не е ли така?
Нямаше как да отговоря. Задоволих се с многозначително клатене на глава.
— Сега… вижте, аз съм много любопитна. Тоест винаги всичко ме интересува. Искам да знам защо и за какво. Все се оприличавам на жените в криминалните сериали. Винаги съм си мислила какво бих направила, ако попадна на такова убийство, как бих го разрешила. И вижте какъв късмет… пред мен са две убийства наведнъж… онова на госпожа Хамийет от горния етаж си заслужава да се разглежда отделно. Добре, тя имаше доведен син хаймана, пияница, наркоман. Постоянно идваше и искаше пари. Според мен, той го е направил. И на полицията казах. Иначе кой би я закачил нея. Не е ли така? — Беше ясно, че това не е въпрос, който очаква отговор. Само даваше на монолога вид на диалог.
С невероятно спокойствие беше смляла двете убийства и със зловещо хладнокръвие ми разказваше за детективските си мечти. Кой знае, сигурно през детството си е умирала по „Ангелите на Чарли“. Личеше си, че първо е харесвала Жаклин Смит, но след като е решила, че е недостижима, е възприела за свой идол Сабрина/Кейт Джаксън като „най-умната от трите“. А всъщност достатъчно чаровните и амбициозните не отстъпваха на Фара Фосет дори на милиметър. И аз също…
— Както и да е, да не ви занимавам напразно. Така или иначе, вие дори не познавате госпожа Хамийет. Аз, ако не се контролирам, мога да говоря, докато не ме накарат да млъкна. За това, за онова… Дори съм малко бъбрива. Затова нека да я оставим настрана и да се върнем към Февзи, пък ако се наложи, ще подхванем пак тази тема. Междувременно вие как се обръщахте към него, с „Февзи“ или с „Бусе“? Аз по навик винаги казвам „Февзи“. И понякога, за да го дразня, „Февзие“. Докато беше жив де. Вече можем да му викаме всякак. Нали? След като стана жена, веднъж ми се скара: „Вече няма Февзи, погребах го. Аз съм Бусе.“ За мен няма значение дали е Февзи или Бусе. Можем да го споменаваме така, както искате вие.
— Аз я познавах като Бусе.
— Добре тогава. И аз ще я наричам Бусе. Не си смучи пръста, моето момиче. Извади го от устата си. Много е неприлично да се смуче пръстът, нали, батко? Ето, и баткото казва, че е неприлично. Хайде, ела и си седни на мястото. Браво на теб. Бъди послушно момиче. Браво на нея, нали, батко?
Естествено „баткото“ бях аз.
— Браво на теб… — казах. Не можах да не си помисля и колко проблемна ще е в бъдеще.
— Както знаете, снощи дойде полицията. Госпожа Хамийет, бог да я прости… — докато казваше това, си събра очите над носа и с показалеца си показа мястото на дупката от куршума. — Беше малко инат. Всъщност беше опърничава, обяснявах си го с възрастта й. Но въпреки това се натъжих. Колко съседи имаме тук все пак. Беше грамотна жена. Може би затова беше и високомерна. Претендираше да знае всичко, възразяваше на всичко. Както и да е… Естествено, целият блок се вдигна на крак. До сутринта въпроси, разпити. Мъжът ми работи в правосъдието, та затова не ни задържаха много. Иначе дори Севги я питаха дали е чула изстрели, или не. Нали, моето момиче?
Севги засмука големия си пръст докрай и издаде утвърдителния звук „ахааа“.
Когато й изнасяше, изговаряше ясно „нали“, а когато искаше да мине набързо по темата, изричаше накратко „н’ли“. Нямаше нужда да се разсейвам с тези неща. Но не зависеше от мен.
— В днешно време телевизиите излъчват всякакви програми, филми и други неща, моля ти се. Всички гледат различни канали. В някои се стрелят и с пушки, и с оръдия. От’де да знаем какво сме чули, нали? Освен това, според мъжа ми, тя може да е убита и с пистолет със заглушител.