— Тогава не ни остава нищо друго, освен да изчакаме. Най-много можем да забавим погребението с още един ден.
Да, смелостта й се увеличаваше. Изчаках търпеливо.
— Нали ви казах — отново заговори тя, — аз вярвам, че госпожа Сабиха е умряла в дома си, като е чула новината. Мъжът ми не пожела да говори по този въпрос. Той си знае. Така или иначе, ще стане ясно след една седмица, когато трупът се размирише.
Колко беше сигурна в себе си.
— Добре, предложението ви?
Понижи гласа си и продължи:
— Всъщност аз имам ключ. Госпожа Сабиха ми го беше дала, ако потрябва при крайна необходимост. Но не смея да вляза сама. Ако наистина е умряла, ще ми прилошее.
Господи, всичките ми усилия даваха резултат. Пълничката, с бузи като ябълки, демонстрираше целия си блясък.
— Ако ме придружите, може да влезем заедно и да видим…
Ето че предложението, което очаквах, ми падна право в ръцете.
14
Водеха Закръглените бузи, а отзад бях аз. Бяхме пред вратата на отсрещния апартамент. Тя доближи показалец към устните си и направи знак „тихо“. Все пак вършехме нещо тайно. Потвърдих желанието й, като притворих бавно клепачи и ги отворих отново.
Жената внесе нова емоция в живота си. Личеше си, че възнамерява да отиде докрай в желанието си да й се наслади изцяло. След като се огледа наоколо пак, постави ключа, който държеше, в ключалката на вратата. Усмихна се и ме погледна. Гледаше ме като филмов герой, от когото зависи започването на ядрена война, ако завърти ключа. Докоснах я приятелски по рамото и й дадох последната капка смелост, от която се нуждаеше.
Завъртя го. В същия момент вратата се отвори. Не бяхме ние тези, които я отвориха. На леко открехнатата врата стоеше мъж с остър поглед, облечен в сивкав костюм. Беше най-много на трийсет. Със сигурност беше от тези, които изглеждаха по-възрастни с костюм. Погледна ни безизразно. Погледите му бяха достатъчно заплашителни. Съвсем естествено извадихме ключа и погледнахме мъжа с изненада. Не си отвори устата.
— Аз съм от отсрещния апартамент, дойдох при госпожа Сабиха.
Розовите й бузи за първи път пребледняха. Те бяха побелели, но в изтънелия и пресеклив глас все още се усещаше убеденост в правотата и претенция.
Непоколебимият поглед се насочи към мен. Не съдържаше никакъв смисъл и това го правеше по-опасен. Задоволих се с глуповата усмивка. Разбира се, вече не очаквах да ни пуснат вътре. Беше сигурно, че тази горила не е приятел, която и да е тя. Можех да го оправя с две движения, но най-вероятно държеше пистолет в ръката си, която остана зад вратата. Освен това откъде да знам дали вътре няма и други. Не си заслужаваше рискът.
— И снощи я търсих. Притесних се, след като не се чуха никакви звуци. Ако има нужда от нещо…
Гласът на Закръглените бузи постепенно утихваше под ледения поглед. Беше се изплашила сериозно. Отдръпна се една крачка и се опря на мен.
— Тя си почива.
Каменното лице беше невероятно дрезгав тенор. Колкото и да се мъчеше да го удебели, гласът му си оставаше тънък и смешен. Добре се справяше с компенсирането на хрипливия си глас с ледения поглед. Вратата се затваряше към нас. Протегнах ръка. Попречих й да се затвори. За първи път се появи някакъв смисъл в безизразното лице: ти пък кой си?
— Ние искаме да я видим — казах аз.
— Почива си.
И вратата се затвори. Обърнах внимание, че отвътре не се чуха никакви звуци. Нито стъпки, нито говор. Със сигурност стоеше зад вратата и ни слушаше.
Преживяхме кратко учудване и затишие.
— Добре, кой е този мъж? — ме попита Айнур. — За първи път го виждам. Познавам роднините й. Никога не съм го срещала.
Беше сигурно, че човекът не пасва на този апартамент. Но е ясно, че не можеше да се очаква да отговаря на този въпрос.
— Ако вие не го познавате, аз откъде да го познавам.
— Ми да…
Личеше си, че реши в момента. Протегна ръка и натисна звънеца. И разбира се, вратата се отвори веднага, защото ни наблюдаваха от шпионката. Същите безизразни очи отново се приковаха в нас.
— Ами… извинете, но кой сте вие? Никога не съм ви виждала. — Ето това беше естествен любопитен въпрос, който можеше да се очаква от Закръглените бузи.
— Роднина — каза той.
Вратата се затвори и ние си останахме пред нея. Върнахме се в апартамента й учудени и сломени от неуспеха си.