Нацупената дъщеря ни посрещна на входа. Беше ясно, че е наблюдавала всичко.
— Мамо, кой е този човек?
— Ей сега ще ти ударя един и ще разбереш! Като че ли знам кой е. Освен това аз не ти ли казах да седиш вътре?
Отново се насочи навътре, влачейки пантофите си без пета в компанията на непокорни „ееее“-та.
Ние отидохме в хола и се настанихме пак на същите места. Разочарованието и неуспехът в стремежа ни да открием госпожа Сабиха и да добавим нова информация към наличната, предизвикаха у двете ни желание да помълчим. Чувствата ни в това отношение бяха взаимни, също като положението, в което се намирахме.
— Роднина бил. Лъже. Със сигурност лъже. Ако беше роднина, щях да го познавам, нали? Познавам всички, които идват. Освен това не са голямо семейство. Ясни са и познатите, и тези, които я посещават. Съседи сме от толкова години. Кълна се, за първи път го виждам.
На нея й вярвах безусловно.
— Тогава е ясно, че не е роднина — казах аз.
— Как ли е леля Сабиха? Ето, сега вече се притесних.
Всъщност допреди малко вярваше, че в най-добрия случай е получила удар, а лошият вариант е да е умряла. Какво можеше да е по-лошо?
— Добре, какво ще правим сега?
Не ми хареса особено това леко престорено клише, придобило положението на „ние“.
— Дали да съобщим на полицията?
— Не — отсякох аз. — Какво ще им кажеш? „В дома на моята съседка има някакъв човек, който твърди, че й е роднина, елате да проверите“? На такъв сигнал не биха дошли дори.
— Така е…
Обмисляхме ситуацията. Закръглените бузи, докато мислеше, все още си играеше с ключа на отсрещния апартамент. Беше закачен само на една халка. В края си имаше млечнокафява пластмасова табелка за име.
— Поне да сложа чая. Ще ни освежи ума.
Отиде в кухнята с ключа в ръка.
Ситуацията придоби странен вид. Безизразен бодигард беше в дома на Сабиха. Не знаех за кого работи, но беше сигурно, че не действа на своя глава. Вече не беше толкова важно дали Сабиха е жива или мъртва. Снимките и писмото бяха открити. Дори и да не бяха, намирането им беше въпрос на време. Моята роля се изчерпа. Загадка щеше да си остане защо и от името на кого беше убита Бусе. А смъртта на госпожа Хамийет от горния етаж може би наистина нямаше нищо общо с тези събития.
Моята домакиня донесе чайовете и започна да сервира кекса. Вече приказваше обаче. Не можеше да се твърди, че говори смислени неща. По-скоро разсъждаваше на глас. Тези мисли на висок глас се въртяха около родословното дърво на Февзи и госпожа Сабиха. Подреждаше в списък всичките им роднини и познати, връзките между тях, работата им, адресите им, описваше външния им вид. Давех се в имена, места, професии и прилагателни. Нейните мисли служеха само за объркване на моите. Поставих на лицето си най-класическата си усмивка за снимка и си запуших ушите.
— Но ти не ме слушаш…
Беше права относно неуместното ми желание. Да, не я слушах.
— Извинявай, отнесох се за момент. Бях потънала в мислите си…
— Ми кажи ти тогава. Какво мислиш?
Ако исках да знае всичко, което си мисля, нямаше да мисля, а щях да говоря. Не бе нужно да й обяснявам тази философия. Не знаеше нищо за изнудването. Не бе нужно и да знае. Не можех да реша дали да отворя темата за снимките, или не. Вероятно щеше да се сети за нещо от миналото, от младежките авантюри на Февзи.
Всяко от нашите момичета винаги е имало по една много близка приятелка. Те обикновено са от вида, който се нарича госпожи: повечето са стари моми, сладки, но никога не са красиви и чаровни, средно поддържани, непретенциозни като жени, но с приемливи професии. Експерт или началник в банка, или поне заместник-директор; секретар на мениджър във фирма или счетоводител; в най-добрия случай адвокат или с дребен частен бизнес. Имаха безспорно умение да се справят с всекидневните работи, да дават иновативни и бързи практични предложения за решения; в личния си живот бяха обаче учудващо непохватни и сухи. Нашите споделяха всичките си тайни с тях, покриваха всекидневните си жизнени нужди чрез тях. Разказваха им каквото са направили, без да пропускат нито една подробност, надлъж и нашир и по начина, който предпочитаха. Приятелките изслушваха с концентрирано вълнение тези преживявания и почти се удовлетворяваха с тях, след което ги присвояваха и вътрешно имитираха същите емоции. Никога не съм вярвала, че изпитват същите плътност и вълнение, когато разказват тези преживявания.