Може би Бусе/Февзи беше преживяла подобен период на приятелство със Закръглените бузи и й бе разказала за най-съкровените и плътски спомени по време на пубертета и младежките си години. Не можеше да има по-идеален кандидат от усмихнатата, но грозновата съседка, с която са израснали заедно и която задоволяваше вътрешните си еротични чувства, като ги сравняваше с преживяванията, споделяни от Февзи.
— Вижте — казах аз, — всъщност има неща, които не ви обясних. Не исках да ви изплаша от самото начало.
Изслуша ме, задържайки дъха си. И аз обобщих ситуацията.
— Тогава се случило каквото е трябвало да се случи. Тези са очистили и госпожа Сабиха. За бога, значи ние се срещнахме очи в очи с убиец и все още си седим тук. Боже господи! Боже господи… — затвори си устата с ръка и задържа писъка си.
— Трябва да открия снимките и писмото — казах аз. — Едва тогава можем да разберем кой е убил Бусе. Естествено, ако все още не са ги взели…
— Аз се уплаших сега. Убийците са до нас. Имам дъщеря. Ами ако направят нещо и на нас!
Подскочи от мястото си при спомена за дъщеря си и опасността. Вече нямаше нито цвят на бузите, нито усмивка. В този си вид не изглеждаше дори сладка.
— Севги! Чедо, бързо ела при мен. Къде си? Бързо…
Здраво притисна дошлото при нас „чедо“ и му осигури защита. Като че ли убийците психопати бяха точно до нас.
— Трябва да потърся мъжа си. Да съобщим и на полицията.
Детективското й увлечение трая доста кратко. Още при първата пречка се препъна и се изпари. Нямаше какво повече да направя пред паниката, в която беше изпаднала. Помислих си, че ще се случи каквото има да се случва, и проследих как набира 155.
15
Не успя да се свърже с мъжа си. В правосъдието най-натовареният час беше на делата. Изчакахме заедно полицаите. Нямаше нито смелост, нито желание да остава сама с чедото си. С нервни движения ритмично пружинираше на босите си крака, обути в чехли. Месестите й закръглени глезени бяха поддържани. По традиция, докато чакахме, скоростта на времето се беше забавила до степен на спиране. От друга страна, пък си играеше с къдравите коси на дъщеря си и с пръсти решеше превърналите се във вълна части. Главата на момичето се удължаваше в посоката, в която дърпаха косите му, а на лицето се появяваше изражение на удоволствие, примесено с болка. При опъването на косите лицето й също се опъваше, в момент на изчакване оставаше неподвижно. При затрудняване от къдрав възел, превърнал се във вълна, задържаше дъха си и се приготвяше да извика, а след разплитането на възела се отпускаше, а по физиономията й се разстилаше безсмислена и горда усмивка.
А аз мислех кое и колко трябва да обясня на полицията, когато пристигне. С намесата на ченгетата щеше да се изясни поне положението на госпожа Сабиха. Освен това щях и да науча кой е и какъв е безизразният човек, ако въобще все още бе там.
Съвсем друг въпрос беше какво и колко ще разкажат Закръглените бузи на полицията. Съжалявах, че я осведомих за неща като снимките, писмото и изнудването. При това гарнирано с моите коментари. Вече нямаше какво да се направи. Беше полезно да остана тук и най-малкото да чуя какво ще разкаже, към какво ще прояви интерес и какво ще предприеме полицията. Започвайки от големия пръст на лявата си ръка, продължих да си правя маникюр, като избутвах назад кожичките на ноктите си.
Най-накрая се звънна на вратата. Моята домакиня остави главата на чедото си.
„Полицията“, каза тя и стана от мястото си, подскачайки, като въздъхна дълбоко. Сякаш идването на униформените щеше да разреши всичко на мига. Спокойствието щеше да се завърне почти със старата си прозрачност в размътения й, макар и за кратко, живот.
Действително бяха полицаите. Бяха двама. Единият беше дебел и нисък, а другият — млад и красив. С кафява коса. Впери тъмните си пъстро зеленикави очи в мен, огледа ме внимателно от главата до петите. И, естествено, веднага разбра. На лицето му се изписа полуусмивка.
Айнур обясняваше ситуацията на ниския и възрастен полицай, докато аз си разменях погледи с красивия и игрив полицай. Ръст, тяло, уста, нос, погледи, ръце, накратко, беше изключителен. Имаше масивна челюст и многообещаващ нос. От лятната му риза с къси ръкави и отворена яка стърчаха космите на гърдите. Имаше огромна адамова ябълка, която се движеше нагоре и надолу при всяко преглъщане. Едрите му ръце бяха чисти и поддържани. Ако беше без униформа, работата беше сигурна, но не обичам униформи, а ако е полицейска, въобще не я обичам. Разбира се, делфините2 са изключение, това е друг въпрос. Върху мотора единият седи отпред, а другият се е хванал за него отзад. Ох!