Обяснявайки ситуацията бавно и с наслада, Закръглените бузи отново бяха почервенели от вълнение и придобили вида на ябълка.
— В отсрещния апартамент има заподозрян в убийство — казваше тя. След като приключи с показанията, слушащият полицай се обърна към мен и аз преустанових заиграването си с другия. Очакваше обяснения и от мен.
— Аз бях дошъл да посетя госпожа Сабиха. След като не я открих, се отбих тук.
За да подкрепя обяснението си, му поднесох пред очите шишето с одеколон.
Попитаха ме кой съм. Казах си името, съобщавайки го на моя, дадох телефонния си номер, като наблягах на всяка цифра поотделно, и адреса си, като диктувах сричка по сричка, за да може отведнъж да се запомни наизуст.
— Приятел съм на сина й — обясних. — Честно казано, и аз се притесних.
— Добре, ще проверим — рече старият с дебелия корем. — Вие също ли подавате жалба?
Не бях сигурна. Да подам ли жалба, или да не подам? Не подадох жалба, при все че това накара Закръглените бузи да увиснат от учудване.
Излязохме заедно на стълбището. Радиостанцията на полицаите кънтеше постоянно. Те минаха напред и звъннаха на вратата на отсрещния апартамент. И както можеше да се предположи, вратата не се отвори.
Отново позвъниха и пак не се отвори. Изпитвах дежа вю с онова, което преживях пред вратата от същия модел на горния етаж, в същия блок, само преди една нощ, и тази сцена.
— Чакайте, аз имам ключ — каза Айнур и изтича в своя апартамент. А аз чаках, оглеждайки се с двамата полицаи. Този с корема можеше и да не ме гледа. И бездруго миришеше здраво на пот. А моят миришеше на сапун и на малко изветрял лосион за след бръснене.
След като ключът пристигна, полицаят с корема направи разяснение:
— В такъв случай трябва да съставим протокол.
— Но тя ми е съседка. Освен това даде ключа на мен. Вие осигурете безопасността, аз ще отворя. И ако стане нещо, моят съпруг работи в правосъдието.
Това заявление на бузите като бон филета накара двамата полицаи да замълчат. Тя подаде ключа на възрастния полицай.
— Хайде да видим… — Като съзря нерешителността им, ги подкани: — Е, отворете де…
Личеше си, че полицаите не ни вземат на сериозно, защото не си извадиха пистолетите. От апартамент, в който са сервирани чай и кекс, една домакиня и „пречупен“ като мен даваха сигнал за заподозрян за убиец. Ако само преди една нощ на горния етаж не беше убита жена, нямаше да дойдат въобще.
Вратата се отвори. Вътре беше тихо. Но бе много разхвърляно. Беше прекалено разпиляно дори и за сляпа жена. Полицаите придобиха сериозен вид. Пистолетите най-после бяха извадени.
Влезналият отпред извика към вътрешните стаи:
— Полиция! Предайте се!
Естествено, никой не отговори, нито с глас, нито с оръжие.
Всяка стая беше обърната наопаки, като съдържанието на всеки шкаф, включително и на хладилника, бе изсипано на земята. А стаята със закачени плакати на стената, която, предполагам, беше тийнейджърската стая на Бусе, бе претърсена в пълния смисъл на думата. Вероятно бяха намерили каквото са търсили. Ако и аз бях търсила, можех да разхвърлям почти толкова. От стената бяха свалени дори част от плакатите, беше гледано и зад тях.
Странното бе, че нито госпожа Сабиха беше там, нито трупът й. Ако е била убита, трябваше поне да има следи от нея, но дори и да съществуваха, нашите ги унищожиха безмилостно. Моят се казваше Кенан. При всяко навеждане и изправяне задната част на панталона му се опъваше и очите ми задължително се насочваха натам. В десния заден джоб имаше дебел портфейл, който разваляше гледката. Предпочитах да го няма. Но в такива случаи човек трябва да се задоволява с това, което му се поднася.
След като и четиримата се убедихме, че не сме открили в апартамента нещо, което си заслужава, спряхме и се спогледахме. Дебелият обобщи ситуацията:
— Тук няма никого.
Щях да си помисля, че се шегува, ако не виждах изражението на лицето му. И без това не беше въобще в състояние да иронизира ситуацията по толкова тънък начин. Да, той беше сериозен. Прехапах си бузите, за да не се засмея.
Реакцията на Айнур беше различна:
— Е, добре де, какво ще стане сега? Просто ей така ще си тръгнете ли?
— Го’жо, но какво можем да направим?