— За бога, ето, апартаментът е обърнат с главата надолу, жената е изчезнала — казаха розовите устни. — Кълна се, ще подам жалба.
— Разбира се, че може да подадете жалба, но в момента няма какво да направим. Ако искате, пуснете сигнал за изчезнал човек.
— Добре, ние сега да си седим и да чакаме да дойдат да убият и нас, така ли?
Честно казано, въобще не можах да разбера как стигна до този извод. Но приех, че след като го казва, значи има някаква причина.
— Вижте, госпожо — каза той. Щом като дебелият, миришещ на пот, премина на „госпожо“, значи отношението вече не е толкова толерантно, колкото в началото. — Няма нещо, което да налага нашата реакция. Нито оръжие, нито убийство, нито пък труп. Един разхвърлян апартамент и една сляпа жена в неизвестност.
— Добре, какво ще стане с убийството на горния етаж тогава? — гласът й започна да излиза през носа, докато говореше. Бузите й вече почервеняваха от нерви и яд.
Моят се намеси:
— Успокойте се, госпожа…
Ох! Не обичам също и мъжете, използващи обръщението „госпожа“. Будят у мен едно тежко квартално чувство. Не може да не го проучвам, все едно ще сключвам брак с него.
— Как да се успокоя! Няма да се успокоя… — Месестите й бузи вече бяха поруменели. — Трябва да осигурите нашата безопасност. Не може просто да си тръгнете.
— Но не можем и да седим и да чакаме с вас…
— Прав сте, господин полицай — намесих се аз.
Трябва да съм казал нещо разумно. Запуших си ушите за възраженията и излиянията на бузите като бонфилета. Притежавам и качеството да слушам избирателно. Освен това съм и доста добра. И двамата полицаи се съгласиха с мен.
Не пропуснах възможността да докосна моя, докато изказвахме благодарности, хванах го за ръката от мястото, където свършваше синята му лятна риза с къси ръкави. Не се дръпна. Имаше светли косми.
— Аз ще успокоя госпожата. Благодаря, че дойдохте — казах. Докато изричах последната дума, го стиснах почти незабелязано. Усети. Но не реагира. Студен тип!
Нямаше нужда да настоявам. Пуснах му ръката. Гледахме след тях, докато слизаха по стълбите. Само веднъж се обърна да погледне. Реших: тази работа няма да стане!
Отпуших си запушените уши за бузите като бонфилета, които продължаваха да мърморят.
— Какво сега, нямаме намерение да чакаме, докато убийците не очистят всичките жители тук един по един — казваше тя.
След като полицаите излязоха от блока, вратите на всички апартаменти се отвориха и на площадката на стълбището си подадоха главите жени и деца от най-различни възрасти. Всички любопитстваха какво се е случило. Закръглените бузи, естествено, обобщиха ситуацията. Тя най-напред ги огледа всичките един по един като актриса, подготвяща се за най-важната роля в живота си, след което започна да разказва. Оставих я насаме с публиката й и влязох в апартамента на госпожа Сабиха, за да хвърля последен поглед.
16
Реших да се разходя и да помисля на ведра глава в обърнатия надолу с главата апартамент на госпожа Сабиха. Влязох в стаята на Бусе и се загледах в леглото, чието шалте беше захвърлено на земята. Беше декорирана точно като стая демоде на младо момиче. Имаше дори и розово плюшено покривало за легло. Горната част на скрина на отсрещната стена беше превърната в тоалетка. Бяха подредени полупразни и празни шишенца от различни видове парфюми. Нямаше нито един мъжки аромат между тях. Всеки един беше сладникав и замайващ: черно-бяло, „Диорела“ с етикет с десен на „Принс дьо Гал“, „Пойзън“ в лилаво шишенце, „Лер дю Там“ на Нина Ричи в оригинално шишенце на Лалик, „YSL Рив Гош“, „Живанши“ в квадратно шишенце, „Самсара“ на Герлен. Лично аз харесвам повече леко пролетни и по-леки аромати. Но и без това не обувам и панталони на „Шанел“ като Бусе.
Всичките чекмеджета на скрина бяха изпразнени на земята. Шарени мъжки гащи, бели слипове, дантелено женско бельо, фланелки с фестонени краища, всичко бе на земята. Направиха ми впечатление копринени боксерки с телесен цвят. Взех ги. Бяха напоени с миризмата на лавандула от чекмеджетата.
Погледнах към плакатите на стената. Беше пълно с недостъпни приказни жени и красиви мъже. Имаше доста снимки на Ричард Гиър, начело с афиша на филма „До последен дъх“ — там бе гол до кръста. Част от тях бяха скъсани и захвърлени на пода.
Не знаех какво търся. Но щеше да бъде много хубаво, ако имаше някой албум, лексикон или дневник, който да им е убягнал от погледа. Обиколих и другите стаи, но не можах да открия нищо. Нямаше друго освен няколко книги, написани на Брайловата азбука. Честно казано, това си беше точно жилище на сляп човек. Личеше си, че всичко писмено, намерено в стаята на Бусе, беше отнесено.