Докато чаках за прочистването на пара, което щяха да приложат на лицето ми, от стаята за парната манипулация излезе журналистката, която беше дошла в клуба с Белкъс и чието име така и не можах да запомня. Спря се пред мен още преди да се запитам дали ще ме познае в този ми вид.
— Здравей, каква случайност, нали? Как си, скъпа? — попита тя.
В този случай „скъпата“ бях аз. Благодарих. Още не можех да си спомня името й. Понечи и да ме целуне, но не искаше да си цапа в мен току-що изчистеното лице. Задоволи се да държи ръцете ми между своите, докато говори:
— Благодаря ти за миналата нощ. От два дни разказвам на всички приятели колко много сме се забавлявали. И, разбира се, за вашата красота.
Отново благодарих. После не знам какво точно ме подтикна, но се подмазах с думите:
— Това всъщност е вашата красота.
Вероятно окуражена от това, веднага се настани до мен. Намести си халата и го вкара под единия си крак. Обърна се към мен:
— Кажете сега, кое е следващото?
Навярно съм я погледнала изумено, докато се чудех за кое „следващо“ говори.
— След парата, скъпа — уточни тя и пусна един смях, който въобще не беше искрен. След като приключи със смеха, сложи ръка на коляното ми. Да, започвахме. Тя ще ме сваля, а аз — ще се правя на ударена. Да видим кой колко ще издържи.
Всъщност можеше да я отрежа, но търговската етика не ми го позволи. Колкото и зле да е, ми се водеше клиентка. А усилията й да се превърне в специален клиент бяха напразни.
Дойде моят ред, извикаха ме. Влязох в помещението с парата с леки като на птичка стъпки и неудържимото облекчение, което ми даваше спасението от нея. Разбира се, не пропуснах малко преди да вляза в стаята, да се обърна и да се сбогувам палаво. Не предполагах какво ще ми се случи. Всичко беше толкова невинно.
Стоях търпеливо, въпреки че почистването с пара спираше дъха ми. Накрая лицето ми беше розово като бебешко дупе.
След края на програмата ми се прииска да изпия една сода с лимон, преди да вляза в солариума. И попаднах почти в скута на игривата журналистка. Веднага ме покани на свободния шезлонг до себе си. И аз се настаних.
— Съжалявам за приятелката ви — започна тя. — За съжаление, често се случва, нали?
— Убийствата ли? Да, за съжаление — казах аз.
Като че ли Бусе се беше присъединила към кервана на придобилите известност след смъртта си.
— Полицията сигурно също не помага особено — заинтересува се тя.
— Да… Както ви е известно и на вас.
Исках да обърна внимание на содата си.
— Разкажете ми малко — замоли тя.
Гласът й звучеше по най-професионалния сладък начин. Повдигна ми се.
— Ние сега интервю ли правим? — попитах.
— О, не, моля ви — отвърна тя. — Как така. Май ме разбрахте погрешно. Моля да ме извините. Само полюбопитствах. Но както виждате, професията ни е в кръвта, дори когато си говорим директно, се проявява журналистиката.
— Всъщност не е толкова важно — казах и отново насочих вниманието си към содата с лимон. Разбърках леда със сламката си. Не бях в състояние да давам интервюта.
Обичам разбраните жени. Тази не беше от тях. Вместо да се облегне назад и да млъкне, тя не отдели очите си от мен. Гледаше ме, без да мигне.
Естествено, притесних се и се обърнах към нея:
— Колко красив нос имате. И миглите ви са толкова дълги… — каза тя.
Изричайки „дълги“3, устните й се удължиха напред. Май на всички хора им се удължават.
— Снощи в клуба не ми беше направило впечатление, че сте толкова красив — продължи тя. — От тъмнината, разбира се…
Направо си ме сваляше.
— Но сега като ви гледам, не мога да си откъсна очите. Според мен, без грим изглеждате по-добре. Имате по-различен чар. С този си вид можете да накарате всяка жена да тича след вас.
Ясно, въпросът беше: дали привличам жените, или не. Ако не ме познаваха в салона, щях да си отворя устата, но няма друг читав салон. Млъкнах, за да не рискувам да се изложа.
— Кога започнахте? — попита тя.
Престорих се, че не чувам.
— Тоест как се случи? — попита отново.
На лицето й беше изписано коварно любопитство. Все едно, ако научи как и защо съм започнал, ще може да ме излекува. Направих кисела физиономия.
Разбра, че не ми е комфортно. Поне толкова разбиране успя да прояви. Млъкнахме за известно време. Продължи да ме гледа внимателно и с ускорен дъх. Личеше си, че мълчанието няма да продължи дълго. Но не можех да знам откъде ще удари.