Помощникът на магазинера отново закъсня. Часът е почти седем. Това е другата ми мания: никога не мога да заспя, преди да прочета всекидневниците.
Звънецът на вратата зазвъня без прекъсване. Този, който изневери на усещането ми за полурай, не можеше да бъде помощникът на магазинера. Той не звъни, хвърля вестника под прага и си тръгва. Насочих се към вратата с намерение да нахокам дошлия в този час. Разбира се, първо погледнах през шпионката. Отпред стоеше таксиметровият шофьор Хюсеин, а зад него беше Бусе в окаян вид. Веднага отворих.
— Какво става? Какво е това?
Бусе не си отвори устата, а Хюсеин се нахвърли:
— Приятелката ти дойде в клуба, видях я, когато влизаше през вратата, теб търсеше, грабнах я и я доведох у вас.
Изрече всичко на един дъх. Подразних се, че премина от „вие“ на „ти“. Освен това защо е минавал сутрин по никое време през тясната уличка, на която се намира клубът ни?
Бусе попита: „Може ли да вляза?“, с глас, който като че ли не излизаше от нея.
Това, естествено, не беше въпрос. Отдръпнах се настрани, за да мине. Хюсеин се спусна след нея. Пресякох пътя му.
— Ти пък къде?
— Ами може да е нещо сериозно. Ако има нужда от помощ… За да не останете сами… — започна да пелтечи той. Лицето му отново бе придобило слагаческото изражение. Щом веднъж съм казал, че не може, излишно е да продължава да настоява.
— Не! — отсякох. — Няма нужда. Ние ще се оправим.
Пак гледаше със същото нагло изражение. Беше сигурно, че се смята за клонинга на Брад Пит в Истанбул. Подготвих се да му затръшна вратата. Хвана я с ръка.
— Ако потрябва нещо, на стоянката съм. Тоест ако мога да помогна, не се стеснявай. — Отново тази усмивка. Посочи с ръка навътре. — Не разбрах какво й има. Но й личи, че не е добре.
— Ясно. Разбрахме се. Ако потрябва нещо, ще се обадя. Хайде, сега си тръгвай. Благодаря ти, че я доведе.
Отново опитах да затворя вратата и той отново я задържа.
— Не прекалявай — казах.
— Ами… — рече той. — Кой ще плати?
Всъщност беше нормално Бусе да не е платила в това състояние. За момент може да съм погледнала безизразно.
— Ако искаш, после мога да ги взема от клуба — каза. — Ако нямаш в себе си де…
— Колко? — попитах го.
— Не погледнах апарата. Но ти знаеш, колкото плащаш всяка вечер.
Извадих пари и му платих повече от необходимата сума.
— Така добре ли е? — попитах. Палавият блясък на надежда в очите му намаля и изгасна. Обърна се назад без особено желание. Затворих вратата и отидох при Бусе.
Беше се опряла на фотьойла, втренчена в пространството. Погледът й беше безизразен. Беше отворила очите си широко.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Може.
Естествено, очаквах да назове какво ще пие. Чай, кафе, кола, вода, алкохол… Напразно.
— Да… добре, какво ще пиеш?
Погледна ме така, както гледат участници в критичния момент на състезанието, когато чуят най-трудния въпрос. Аз използвах правото на жокер:
— Какво ще пиеш?
Изчака, въпросът бе труден, трябваше да му се наслади докрай. Отново започна да гледа с празния поглед. Беше като упоена с наркотик. Някои от момичетата постоянно използват наркотици, други понякога, а трети като мен — никога.
Търпелива съм, но не мога да съм такава до безкрайност. Сутрин — рядко.
— Аз пия резене. Да направя и за теб?
— Може.
Докато приготвях нейния чай, се сетих за нещата, които си говорихме в ранните часове на нощта. Явно бе, че този въпрос не бива да се подценява. Направих чая с вряла вода, но за да може да го пие, без да си изгори устата, добавих в чашата и малко студена вода. Върнах се при нея.
Почакахме още известно време. Реших, че на утринната светлина размазаният й грим стои донякъде странно, съчетан с брадата й, която си личеше под него. Беше точно като смесица от Февзи и Бусе. Повдигна си лицето и ме погледна съсредоточено. Аз също я загледах дълго с усмивката, с която най-ясно изразявах разбиране. Наистина съм добър слушател. Научих много неща, слушайки. Но сутрините, преди да се опъна в леглото, май не съм ефективна в това отношение.
Накрая, да, най-после заговори.