— Наистина много добре изглеждате пак, господине.
Госпожа Сатъ се обръща към мен при всяка възможност с „господин“, защото е възпитана. Иначе въобще не можеше да се каже, че приличам на господин в тези дрехи.
Бях готова, но доколкото видях във вестника, имаше още време до обедната молитва. Нямаше нужда да отида рано и да се мотая наоколо.
Опитах се да повторя наум сурите, които помнех, ако евентуално се наложи да ги изрека. Отдавна не бях ги използвала и затова ги бях забравила. Не можах да довърша докрай молитвата „Фатиха“. Поисках помощ от госпожа Сатъ. Дойде, каза я два пъти на висок глас и, разбира се, си я припомних.
Междувременно телефонът ми не беше звънял от сутринта насам. Според мен, това беше странно. Вдигнах слушалката, за да проверя дали работи, и се заслушах. Чуваше се съвсем нормален звук. Не, не беше повреден, не беше спрян. И въпреки това никой не ме бе потърсил. Започнах да си измислям конспиративни теории: може би телефонът ми се подслушва.
Осъзнавах, че си мисля глупости. Най-добре беше час по-скоро да потърся някое от момичетата и да си уредя някоя, с която да отидем заедно.
Реших да започна с тези, които живеят най-близо до мен. Обадих се на Мелиса. Вдигна телефона сънена и, естествено, с доста мъжки глас. Попитах я дали ще идва на погребението. Говореше, като провлачваше всяка една дума.
— Къде ще бъде то, како? Да не ходим на далечни места рано сутрин?
Казах й, че ще бъде в Саматя.
— Опазил ни бог, каква работа имаме там? Извини ме, но и без това ми се спи. Снощи имаше малко неприятности и не можах да спя.
Не я попитах, защото не ме интересуваше какво й се е случило.
— Ти, щом искаш, отиди, ако се случи нещо важно, ще ми разкажеш, като се върнеш. Все едно съм била там — добави тя и затвори.
След това се обадих на Понпон и Ипектен, които имаха желание да дойдат. Нямаше значение, че е в Саматя. Понпон щеше да ме вземе с колата, след което по пътя щяхме да вземем и Ипектен. Понпон, естествено, ме попита какво съм облякла.
— Синя рокля — казах аз. — Не исках да отида облечена цивилно.
— Ами да, разбира се, все пак се смята за оказване на последно уважение. И аз така ще се облека тогава. За малко да се облека цивилно.
— Скъпа, но доколкото помня, ти имаш само предизвикателни сценични костюми. Ще можеш ли да си намериш нещо прилично?
— О, разбира се — увери ме тя. — Мислиш ли, че напразно пазя костюмите на покойната ми майка. Всичките чакат в нафталин за поводи като брак, погребение, съдебно заседание или други такива.
Със старомодните костюми на майка си щеше да изглежда неуместно, но не й казах нищо.
Докато чаках, копирах отново нещата за Али на едно CD. Този път, за да не разчитам само на късмета, се обадих на куриерите с мотори. Предупредих госпожа Сатъ и го предадох.
Докато облизвах плика, пристигна Понпон, сложих си шапката и слязох.
Качвайки се в колата, се огледахме една друга и започнахме да се смеем. Беше облякла тъмносив къс костюм като на класна учителка.
— За бога, облича ли се вълнен костюм в тази жега?
— К’во да направя… в останалите не се побрах — каза тя. — А ти изглеждаш, сякаш не отиваш на погребение, а на ревю.
— Аскот — рекох аз.
— Моля?
— Аскот… конните надбягвания в Англия. Където всички демонстрират шапките си…
— Като в „Моята прекрасна лейди“ ли? — попита тя. Културно момиче е. Знае ги тези неща. Също така знае и че обичам Одри Хепбърн.
Покискахме се, докато вземем и Ипектен. Беше цивилно облечена, може би защото и двете не й бяхме казали нищо.
— На какво сте се направили бе? — започна тя. — С тези дрехи няма да ви допуснат до молитвата. Ще ни замерят с камъни.
— Че кой ще се моли? — каза Понпон. — Ще стоя отстрани, ще гледам минаващите и ще приемам съболезнования.
— Както виждаш, и аз нямам намерение — заявих.
— Много добре изглеждате! — Ипектен беше укоряваща. — Тогава за какво ще ходите? Да провокирате хората ли?
— Виж — казах, — ако хората ще се провокират от това, да се провокират! И бездруго от бездействие се съсипваме като народ.