— Може дори да се получи добре. — Понпон се изсмя звучно. — Време е. Да става каквото ще.
— Недейте, за бога! Отиваме на погребение, а не на гей парад.
Питайки този-онзи, намерихме джамията в Саматя. Дворът й беше малък, но точно до него имаше детски парк. Паркирахме отпред. Отворихме вратите на колата и останахме да чакаме вътре. Изкарах дългите си крака и ги провесих надолу, като ги държах успоредно един на друг. Трудно се седеше дълго в тази поза. Преметнах краката си един върху друг.
Погребенията бяха две и двата трупа чакаха. Имаше още около половин час. Видях някои от нашите момичета наоколо. Повечето бяха облечени неофициално, изчистено. Огледах се за Хасан, но все още го нямаше. Но един голям букет цветя, който бяхме изпратили от името на клуба, беше поставен точно до покойните. Сред голямата навалица зърнах Джюнейт. И той ме видя. Поздрави ме леко с глава, без да усетят стоящите до него. Беше явно, че се срамува. Не смее да дойде при нас пред всички, но пък не пропускаше да окаже почитта си към починалата.
Навалицата се увеличаваше. От мястото, където стояхме, виждахме само идващите от едната посока и вратата на джамията оставаше извън периметъра на погледа ни. Ако продължаваше по този начин, можех да изпусна този, когото търся, въпреки че не знаех кой е точно той. Решихме да слезем и да се смесим с тълпата.
Предполагах, че ще я срещна тук, но не можеше да се каже, че искам първо с нея да се видя. Като ни видя, Гьонюл се нахвърли върху нас. На главата си имаше кърпа с десен на шал, а на очите си носеше огромни очила.
— Ето, личат си верните хора! — каза тя, докато се опитваше да ни прегърне.
Бутна шапката ми. Широката периферия образуваше естествено защитно пространство срещу такива като нея, които се опитваха да прегръщат без покана. Запознах я с момичетата. Може би заради вида на Ипектен я почувства близка и я хвана под ръка; като подсмърчаше, разказваше за Бусе. Ипектен е нетърпелива. Веднага се отегчава. Не можах да разбера защо я понася.
Понпон зададе ловко въпроса, който я измъчваше:
— Откъде се появи тази цоцолана?
Обобщих накратко коя е Гьонюл. Изслуша ме с отворена уста, клатейки глава.
Обърна се на другата страна с думите: „Дано не остане с нас“, и млъкна.
Дошлите за другото погребение ни гледаха малко неодобрително. Въобще не им обърнах внимание. Имахме право да бъдем тук толкова, колкото и те.
Прегърнахме се с Бейза Самосвала, която беше известна като побойничка. В такива дни по традиция между нас цари атмосфера на толерантност. Беше разпуснала дългите си черни коси върху раменете. Беше семпло и впечатляващо облечена. С дънки и едноцветна тениска, но пък гримът й бе солиден.
— Сега имамът като за „мъж“ ли ще проведе молитвата? — попита тя, без да чуят другите.
Изсмях се. Веднага си потиснах смеха, като захапах бузите си отвътре, както прави Ажда Пеккан.
Най-после се появи и Хасан. Слизаше от една кола. Панталонът му пак беше с ниска талия. Докато подаваше ръка на някого да слезе, цепката на задника му се видя изцяло. Погледът ми се премести от задника на Хасан към човека, на когото помагаше да излезе от автомобила, и замръзнах: София!
Знаех, че Хасан се среща със София, но не бях предполагала, че ще върти номера зад гърба ми и ще дойдат заедно на погребението. Като ме видя, помаха отдалеч и се усмихна фалшиво.
София успя да слезе от колата. Очилата, които беше сложила, покриваха по-голяма част от лицето й. Устата й изглеждаше подута. Отидох при тях.
Да, лявата страна на София беше подута. Имаше и синина, която се бе опитала да прикрие с фон дьо тен. Устните й се кривяха, говореше трудно.
— Въобще не беше лесно да ги убедя за теб — обясни тя и показа лицето си.
Стиснах устни и затворих очи. Какво сега, яла е бой заради мен ли? Прегърна ме.
— Дори и да не приемаш, аз си те обичам.
Не знаех какво да направя. Не ми идваше да я прегърна и да заплача от благодарност. Опипах гърлото си; не, нямаше възел или нещо голямо колкото юмрук, което да го запушва. Тоест не се бях разчувствала. Потупа ме по рамото с разбиране, по доста небрежен и мъжки начин.
Хасан забеляза недоволния ми поглед въпреки черните ми очила „Гучи“. Нямаше как да не го усети. Беше притеснен. Притеснението му се дължеше не толкова, че е при София, а по-скоро, че искаше да каже нещо.
Когато ме прегърна, му изсъсках в ухото: „Ах, ти змия!“ Това беше достатъчно. Вече по време на цялото погребение няма да може да се възстанови. Не знам какво го свързва със София, но когато става въпрос за нея, е сигурно, че няма добро намерение. Може би и Хасан е част от бандата изнудвачи на София.