Бусе бе избягала от хората, влезли в дома й, и дойде при мен. Нашите момичета са свикнали с вулгарни случаи. Дребни кражби, някои нападения са част от всекидневието им. Та не биха се изненадали лесно. А Бусе/Февзи беше като шокирана. Не можа да ми разкаже какво е станало и защо така се е получило, понеже и самата тя не беше успяла да разбере. А сега изчезна. Точка.
Това беше всичко, което знаех. Въпросът беше дали искам да направя нещо, или не. Вариантите бяха, първо: да изчакам. Да изчакам Бусе/Февзи да изпита нужда и да дойде при мен.
Второ: да поема отговорност за Бусе/Февзи, която е със статут на служител на почасова работа в клуба, който менажирам, и да предприема нещо. Най-напред да я открия, да я защитя…
Трето: да вникна в основата на случая и да опитам да го разплета. Не знам какво означава.
Четвърто: да намеря снимките и писмото, ако е необходимо да посреднича, и да приключим случая мирно, да унищожа материала; или за доброто на Бусе да го продам на добра цена.
Със сигурност има и други различни опции, но аз маркирах само тези.
Мелодията на телефона ме стресна. Може би е Бусе. Сигурно ще обясни защо е избягала, без да каже нищо.
Но на телефона беше Хасан.
— Добро утро — каза той. — Не те събуждам, нали?
— Не, бях станала.
— Добре, Бусе още ли е там?
— Не, сутринта е станала и си е тръгнала, докато аз спя.
— Не се ли обади?
— Все още не.
Изведнъж загрях: откъде знаеше Хасан, че Бусе е при мен?
— Ти откъде знаеш? — попитах го.
— След като си тръгнахте, тя дойде точно когато затваряхме клуба. Качих я при вашия таксиджия. По случайност и той беше тук. Ако Джюнейт не му е казал, че сте си тръгнали, вероятно е чакал вас.
Отговорът беше удовлетворителен.
— Притесних се — продължи той. — Не изглеждаше много добре.
— Прав си.
— Но какво й е? Какво се е случило?
— Личен въпрос.
— Ясно, само исках да разбера.
— Виж — казах, — ти си прекалено любопитен. Знаеш, че е или от любопитство, или от кур. Каквото и да ти се случи някой ден, причината ще е едно от тези неща.
— Ако задължително ще ми се случва нещо, нека да е от любопитство — отговори той. — Не искам кур… Нека остане за вас.
Не знаеше какво изпуска или се правеше, че не знае.
Затворихме.
Веднага след като приключихме, телефонът иззвъня отново. Помислих, че Хасан е забравил да каже нещо, и веднага вдигнах.
След моето „Моля“ един глас прозвуча малко твърдо:
— Телефонът ти даваше заето. Предполагам, че не съм те събудил…
Не можах да позная кой е, но той веднага се представи. Беше Ферух, мъжът на Белкъс. Действително имах добри взаимоотношения с Белкъс, ала не беше всекидневие мъжът й Ферух да ми се обажда, и то рано сутрин.
Попита ме как съм, що съм, благодари за вниманието, което отделих предишната вечер. Прекарали хубава нощ, въпреки че тонът му не потвърждаваше това.
Рядко съм срещала Ферух извън клуба. Говореше доста по-сдържано от това, което помнех. Като че ли оставяше време за реклама между всяко изречение, дори между всяка дума.
— Белкъс също ти изпраща много поздрави — каза той.
Благодарих отново. И аз й изпратих поздрави. Добре, в този час Белкъс отдавна трябваше да е отворила бутика си.
Първо Хасан ме пообърка. Желанието му да знае всичко, да се интересува от всичко… След това обаждането на Ферух поръси червен пипер в и бездруго обърканата ми глава. Беше точно ситуация „защо ме целуна зет ми“.
Избрах първата опция: да изчакам.
Всъщност това беше най-трудната от възможните опции. Защото те занимава напълно. Може да бъде изхабяващо. А да забравиш изцяло, да оставиш въпроса встрани и да бездействаш, така или иначе, не се броеше за чакане. Щеше да ми остане в главата, но трябваше да си вървят и всекидневните работи. Бях казала, че между добродетелите ми е и търпението.
Имах доста за вършене, докато чакам. Влязох в стаята, която използвах за офис, и проверих бележника си. Доколкото помня, в 16:30 ми предстоеше много сериозна среща с фирма „Wish & Fire“.
Компютърно проектиране. Или каквото и да е там. Така се нарича, но по принцип създаваме системи за сигурност на компютрите и развиваме защита срещу хакери отвън. През деня се занимавам с тази работа. Парите са добри. Нагласявам си времето, както си поискам. Пълна свобода. Освен това в тази област аз съм специалист втора категория, тоест такъв, който все още не е станал напълно известен. Тези, на които не им стигат парите за големите имена, тези, които не могат да се разберат с тих, идват при мен. Пазарът ми е добър.