— Заповядайте, да ви закараме. И да поговорим малко, докато пътуваме — каза той.
Гардовете, които наблюдаваха движението на ръката му, ме избутаха към него. На задната седалка седяха той и госпожа Сабиха. Особено с тази шапка на главата ми нямаше как да се вместя при тях.
— Ако искате, заповядайте отпред — предложи той.
Поисках. Гардовете този път ме избутаха до другата страна. Вратата се отвори, аз си свалих шапката и се качих. Три коли потеглихме в конвой.
Шапката в ръката ми не се побираше никъде. Опитах се да я сложа в скута си, но не се получи, не се побра и между мен и Сюлейман, опитах се да я пъхна между краката си, не успях.
— Ако позволите да я взема, нека да я сложим отзад на прозореца — каза той. Беше спокоен и учтив, повече, отколкото се надявах. Подадох му шапката си. Свалих си тъмните очила и ги задържах в ръка. След което опитах да се обърна към него и полуседнах.
— Моля, да си поставите предпазния колан — обади се Сюлейман.
Изпълних каквото каза. Ефектът на климатика започна да се усеща, след като се затвориха вратите. В колата се разпръскваше освежаваща хладнина.
— Слушам ви — заявих аз. Тишината ме напрягаше.
— Първо искам да кажа, че оценявам това, което сте направили — започна той. — Наредих да наблюдават какво правите и научих, че ни помагате, за да защитавате Февзи — Бог да му даде покой, знам също така и защо се опитвате да стигнете до леля ми Сабиха.
Очевидно през последните няколко дни бях под постоянно наблюдение и преследване: от една страна, бандата изнудвачи на София, от друга страна, хората на партия Цел. И не бях забелязала нито едните, нито другите. Значи това беше разликата между аматьорството и професионализма.
— Бъдете спокойна. Всичко, което търсят, е у нас. То и без това си беше у нас. Нямаше нещо, което да представлява заплаха. Унищожих всичко. Със собствените си ръце.
Щеше да бъде добре, ако беше пояснил още малко. Забелязах, че е разбрал от учудения ми поглед. Продължи:
— Както ви е известно, връзката ни с Февзи приключи преди много време.
Почувствах се неудобно да слушам пред Сабиха и Сюлейман една така спокойно разказвана педерастка история от миналото му, още повече история със сина на един от присъстващите. Забеляза го.
— Сюлейман знае всичко за мен. От малък е при мен. Като истински син ми е. Нямам нищо, с което да се притеснявам от него.
Какво сега, в момента Сюлейман ли задоволяваше тайните и забранените му желания? Беше преминал от едрогърдести травестити до високи и яки бодигардове ли? Обърнах се и погледнах Сюлейман още веднъж. Моят Гари Купър слушаше, без да отдели очи от пътя. Едва доловимо се чу гласът му:
— Моля ви, господине. Какво говорите. Вие винаги сте се държали с мен като баща.
Не можах да уловя дали в гласа му имаше страст, но дори да беше само уважение, това чувство го караше да потрепва. Замислих се, че вече няма такава любов, която да се крепи на уважението и да кара гласа на човек да трепери.
— Благодаря ти, Сюлейман — каза той. — При необходимост ще жертва и живота си. Но досега, слава богу, не се е налагало.
Сабиха стоеше безмълвна и неподвижна, сякаш към слепотата й се беше добавила и глухота. Постоянно въртеше халката на лявата си ръка. Сюрея сложи едната си ръка върху дланите й.
— А леля ми знае всичко от години. Каквото знае тя, го знае единствено Бог. Това е.
Сабиха поклати глава и от очите й се стече тънка като конец сълза. Поддържаните и нежни ръце на Сюрея обгърнаха нейните. И ги стиснаха. Това стискане превишаваше нивото на нежност. Не можех да знам колко я заболя жената, но сълзите й се увеличиха.
Докато й говореше: „Не е успокоение да ти кажа да не страдаш. Знам, че страдаш. Това е съдба. Не можем да я избегнем“, лицето на човека пак беше като лед.
Сабиха се обърна към него, въпреки че не виждаше. Сюрея я дръпна към себе си и я облегна на рамото си. Бяха като прегърнати майка и син. Не, не приличаха особено, разликата в годините им не беше толкова голяма. Сабиха извади носна кърпичка от ръкава на дрехата си и избърса с нея очите и носа си. След това захапа края на кърпичката и продължи да плаче.
— Връзката ни с Февзи приключи, но с леля Сабиха остана. Когато имах възможност, наминавах и й целувах ръка, в навечерието на празниците винаги й се обаждах. За мен тя е като майка. Още от първото ни запознанство също ме обикна като свой син. Когато съм имал неприятности, винаги ме е изслушвала, без да се отегчава. Разказвах й всичко. В християнството има изповядване, нещо такова. От години наред ходя при нея, когато възникне проблем, когато не мога да взема решение за нещо или ми е гузна съвестта. Винаги съм й разказвал.