— Той ли е в дъното на тази работа?
— Не, ти пък… Той отговаря за мен, толкова. Дори и той не знае кой е в дъното. Дори не се знае има ли някой в дъното въобще. Толкова объркани взаимоотношения.
— Добре, от къде на къде ми е приятел? — учудих се аз. — Дори не съм го виждала от години.
— Не знам, скъпа. Така твърди…
— Виж го ти копелето!
София пусна един изкуствен смях.
— Нали? Хем казва, че ми е приятел, хем отгоре на всичко направи това! Както разбираш, скъпа, не всеки е наивен като теб. Въпрос на интереси. Може вече и ти да поумнееш.
София много бързо се сдоби със старото си самочувствие. Беше се върнала обратно същата острота на езика й, същото перчене.
— Добре, какво ще му обяснявам аз на него?
— Това, което си говорила със Сюрея Еронат. Първо аз ще му разкажа, след това ти… Една на друга ще потвърдим думите си. Ако се наложи и този обратният…
Споменатият „обратен“ беше Хасан, естествено.
— Викаш, ще се защитаваме една друга, така ли?
— Лично аз предпочитам да не гледам така на нещата — запази дистанция тя. — Това е възможност и за двете ни. Единствената възможност да се отдалечим за малко от тази работа, да ни оставят на мира, докато не се сетят пак за нас. Разбираш какво ти говоря, нали?
— Че защо да не разбирам?
— Не знам… гледаш ме с празно изражение, затова…
— Мисля…
Погледна подценяващо. Едно икономично движение с устни, вместо с очи, беше достатъчно да го покаже. Ако я видеше Мерил Стрийп, щеше да се пукне от завист.
— Ако не дойда? — попитах.
— Вече не остана място за шеги в тази работа. Няма нужда дори да го обсъждаме. Събери си мислите и се дръж както трябва. Аматьорската игра на детектив приключи, скъпа. Тук вече става въпрос и за твоя задник! Тоест за живота ти… Ако искаш да го опазиш, направи избора си според това. Е?
Междувременно обърнахме посоката по Е-5 и напредвахме, отминавайки поред Мертер, Бакъркьой, Атакьой. Завихме от разклона за Икителли. Тук за мен не е Истанбул и затова винаги, когато минавам, се учудвам. Откривам панорамата всеки път изцяло променена. Замислих се и се сетих, че често съм пътувала насам и всеки период между две идвания можеше да бъде изразен с години.
Някога медийните гиганти смятаха за голямо постижение да се прехвърлят тук един след друг, но сега отново се връщаха лека-полека към центъра на града. Отбихме в един от страничните пътища и напредвахме по междинни улици, чийто асфалт се влошаваше от време на време.
След медийните кули със съвременните конструкции гледката изведнъж се смесваше. Непосредствено до новите, поддържани и модерни сгради имаше полуразрушени сервизи за ремонт, ателиета за железни изделия и складове за строителни материали. Дори сградите оредяваха все повече. Ако стане нещо, беше невъзможно да се избяга оттук, особено в този вид. Със собствените си крака приближавах като агънце към капана.
Все повече губех доверието си в Хасан, за когото вярвах, че ще запази съществуването си въпреки София и въпреки всичко останало.
— Ето, дойдохме!
Мястото, което посочи София, бе обградено с високи стени, а желязната порта за коли беше затворена. При приближаването ни вратата се отвори сама. Продължихме към вътрешен двор, покрит с чакъл. Нито обичам да вървя върху такава настилка, нито успявам.
Сградата, пред която пристигнахме беше нова. Двуетажна. Но вътре, дори около нея, нямаше никакви признаци на живот.
София показа в последния момент, че са й останали някои човешки чувства, като каза на понечилия да слезе от колата Хасан:
— Ти стой! Ако има нужда, ще те извикаме. Да не те намесваме сега и теб.
Изкачихме стълбище с три стъпала и влязохме в сградата. София напредваше ентусиазирано и решително.
Стъпките ни издаваха звуци на токове върху повърхността от имитация на гранит, тези звуци се отразяваха и се увеличаваха в празното и широко пространство. Накратко, с всяка допълнителна подробност положението ставаше все по-страховито.
Притеснявах се от ехото на гласа си и прошепнах:
— Май няма никой друг освен нас.
София дори не се обърна.
Отпред се отвори широка двойна врата, от нея излезе пълничък човек с кръгло лице и очила и се насочи към нас. Доколкото си спомнях, Мехмет Себил не изглеждаше така. Не можеше да се е променил толкова, откакто не сме се виждали.