Бовоар се пресегна и хвана ръката на шефа си. За миг.
- Добре съм, Жан Ги. А вие как се чувствате? - Гамаш се вгледа в разтревоженото му лице.
- Сякаш слон се е приземил върху мен.
Бовоар се усмихна измъчено. Яркочервена капка кръв изби на устната му и Гамаш вдигна трепереща ръка да я избърше нежно.
- Трябва да действаш по-внимателно, момчето ми - прошепна. - А Питър?
- Малко съм по заседнал, но иначе съм добре. Вие ме халосахте с главата си.
Не беше сега моментът да изясняват кой кого е халосал и с какво.
- Ето го пак! Нещо пълзи там. - Клара най-сетне бе открила фенерче, което вече не беше толкова трудно, защото подземието сега гъмжеше от фенерчета и мъже. Докато размахваше лъча към тавана и пода, й се прииска фенерчето да притежаваше и друга мощ, не само да осветява. Една огнехвъргачка щеше да свърши идеална работа.
Клара бе взела дланта на Питър в собствената си счупена ръка и обменяше физическа болка за емоционална утеха.
- А Бен? - попита Гамаш, като се надяваше скоро да може да формулира цели изречения. Болката в крака му беше ужасна, а главата му пулсираше, но въпреки това усещаше, че някъде там, от мрака, все още ги дебне опасност.
- В безсъзнание е - каза Клара. Имала бе възможност да ги остави. Вярно, стълбите бяха рухнали, но пък наблизо имаше сгъваема стълба, която можеше да използва, за да се измъкне навън. Но не го направи.
Клара никога не бе изпитвала такъв страх. И гняв. Не към Бен, а към некадърниците, които трябваше да я спасят. А сега се налагаше тя да ги брани.
- Чувам нещо - обади се Бовоар.
Гамаш се опита да се повдигне на лакти, но от болката в крака дъхът му секна, а силата му се изчерпа. Падна и протегна ръце настрани, за да докопа нещо, което да използва като оръжие.
- Идва отгоре - каза Бовоар. - Тук са вече.
Гамаш и Клара никога не бяха чували по-прекрасни думи.
* * *
Седмица по-късно се бяха събрали във всекидневната на Джейн, която всички бяха започнали да чувстват като свой дом, включително Гамаш. Напомняха на герои от абсурдна комедия: Гамаш - с гипсиран крак, Бовоар - превит надве, със счупени ребра, главата на Питър - цялата омотана в бинт, а ръката на Клара - в шина.
От горния етаж се носеха гласовете на Габри и Оливие, които си припяваха тихо „Валят мъже“1. От кухнята се чуваше тананикането на Мирна, която приготвяше домашна супа и хляб. Отвън се сипеха едри мокри парцали сняг, щипеха бузите на минувачите и се топяха почти мигновено при приземяването си. Дърветата бяха изгубили и последните си есенни листа и плодове.
- Мисля, че започва да натрупва - заяви Мирна, която тъкмо внасяше приборите и ги слагаше на масата край пукащата камина.
От втория етаж долетяха бурните възклицания на Габри, който оглеждаше предметите в спалнята на Джейн.
- Алчност. Отвратително - измърмори Рут и се насочи бързо към стъпалата за горния етаж.
Клара не отделяше поглед от Питър, който се изправи и разбута без нужда въглените в
идеално горящата камина. Държала го бе в прегръдките си през цялата онази нощ, когато лежеше проснат на мръсния под. Тогава за последно го усети толкова близо до себе си. След ужасните събития преди седмица той се бе оттеглил напълно на самотния си остров. Мостът бе разрушен. Питър бе издигнал нови стени около себе си. И сега вече никой не можеше да го достигне, дори тя. Физически - да, можеше да го държи за ръка, да го прегръща, което и правеше. Но знаеше, че повече няма власт над сърцето му.
Клара наблюдаваше красивото му лице, по-което личаха бръчки от мъка и синини от падането. Знаеше, че от всички им Питър е получил най-тежката рана, че тя може никога да не зарасне.
- Аз искам това - заяви Рут, докато слизаше по стъпалата. И размаха във въздуха малка книжка, която напъха в голям джоб на износената си жилетка. В завещанието си Джейн беше приканила всички свои приятели да си изберат по един предмет от дома й. Рут бе направила своя избор.
- Как разбра, че е бил Бен? - попита Мирна и зае един стол, преди да извика момчетата от горния етаж за обяд. На масата ги очакваха купи с гореща супа и парчета ухаеща питка.
- Осъзнах го по време на празненството тук - каза Клара.
- Какво толкова видя, което ние не успяхме? - запита Оливие и зае мястото си.
- Въпросът е какво не видях. Не видях Бен. Знаех, че с „Един ден от събора“ Джейн е искала да отдаде почит на майка му. Нарисувала бе всички, които Тимър ценеше...
- С изключение на Бен! - възкликна Мирна, докато мажеше топлия хляб с масло и наблюдаваше как то се разтопява при размазването си. - Каква глупачка съм била да го пропусна!