- Каква ирония - обади се Питър. - Мислел е, че присъствието му в „Един ден от събора“ ще го издаде. А всъщност го издаде тъкмо това, че е заличил лицето си. Ако не беше пипал картината, никога нямаше да бъде заловен. През целия си живот беше пасивен и инертен. И когато най-сетне прояви активност, допусна най-голямата си грешка.
Рут Зардо бавно и с усилие се изкачваше по хълма, повела на каишка Дейзи. Сама бе изявила желание да разхожда кучето на Беи, с което изненада най-вече себе си. Но усети, че е взела правилното решение. Две куци стари дами. Те бавно пристъпваха по неравната пътека, като внимаваха да не се хлъзнат по натрупалия сняг.
Долови звука, преди да види предмета - молитвената пръчка с нейните яркоцветни панделки, развети на вятъра. Даровете им се мятаха във въздуха и се блъскаха един друг като истински приятели. Такива, които се сдърпват и си причиняват взаимно болка понякога, но никога нарочно. Рут улови старата фотография, съвсем избледняла от дъжда и снега. Не беше виждала снимката от шейсет години, от деня, когато я бе направила на събора. Джейн и Андреас бяха на нея със сияещи лица. А зад тях бе Тимър, втренчена в обектива на Рут и оголила зъби срещу нея. Още преди години Рут бе проумяла, че Тимър знае за предателството й към Джейн. Сега тя беше мъртва. Андреас беше мъртъв. Джейн беше мъртва. И Рут почувства, че може би е дошъл и нейният час. Пусна старата снимка, която бързо се върна при другите танцуващи предмети.
Рут пъхна ръка в джоба си и извади оттам книжката, която си бе избрала за подарък от къщата на Джейн. Извади и плика, който бе оставила за нея старата й приятелка. В него имаше картичка, изрисувана от Джейн. Образът на нея бе почти двойник на онзи от всекидневната на Джейн. Само дето двете прегърнати момичета тук бяха стари и хилави. Две старици, хванати за ръце. Рут пъхна картичката в износената книжка, от която се носеше дъх на „Флорис“.
Зачете от нея с треперещ глас, а вятърът отвяваше думите й при снежинките и ярките панделки. Дейзи я гледаше с обожание.
Гамаш седеше в бистрото, където се бе отбил да се сбогува с приятелите си и може би да си купи сладкиш или два, преди да се прибере в Монреал. Оливие и Габри водеха разгорещен спор на тема къде да поставят великолепния уелски дрешник, който си бе харесал Оливие. Той се бе съпротивлявал на този избор. Казал си бе, че алчността е лошо нещо; че не е никак хубаво да взема най-красивото нещо от дома на Джейн.
„Поне този път вземи нещо символично - умолявал бе себе си. - Нещо дребно, което да ти напомня за нея. Роза например или някой малък сребърен поднос. Но не и уелския дрешник. Не и него.“
- Защо пък да не можем да слагаме красиви неща в пансиона? - оплакваше се Габри, докато той и Оливие обикаляха бистрото в търсене на подходящо място за дрешника. Забелязаха Гамаш и отидоха при него. Габри искаше да попита нещо.
- Подозирахте ли нас в някакъв момент?
Инспекторът вдигна поглед към тях: единият - едър и жизнерадостен, другият - слаб и сдържан.
- Не. Вие и двамата сте получили прекалено много рани в живота си, за да проявите каквато и да било жестокост. От опит зная, че дълбоко наранените хора или започват да причиняват болка на другите, или стават по-добри. Вие не бихте стигнали до убийство. Ще ми се да можех да кажа същото за всички останали тук.
- Какво имате предвид? - запитаха Оливие и Габри в един глас.
- Нима очаквате да ви кажа? Въпросното лице може никога да не направи нищо. - Габри забеляза неубедителното изражение на Гамаш, което излъчваше известен страх.
В този момент Мирна дойде за поредната си порция горещ шоколад.
- Имам един въпрос към вас - каза на Гамаш, щом поръча. - Какво му е на Филип? Защо така се е настървил срещу баща си?
Инспекторът се зачуди доколко има право да сподели тази служебна информация. Изабел Лакост бе изпратила в лабораторията предмета, който намери в стаята на Бернар, и резултатите от изследванията бяха дошли. По него бяха отпечатъците на Филип. Гамаш не се изненада. Бернар Маланфан бе шантажирал младежа през цялото време.
Знаеше обаче, че поведението на Филип се е променило още преди това. Превърнал се бе от щастливо и добро момче в жесток, мрачен и нещастен младеж. Гамаш се бе досетил за причината, а списанието я потвърди. Филип не ненавиждаше баща си. Не. Той ненавиждаше самия себе си, но си го изкарваше на Матю.
- Съжалявам - отвърна. - Не мога дави кажа.
Докато Гамаш обличаше палтото си, Оливие и Габри се приближиха до него.
- Ние май знаем защо Филип се държи по този начин - каза Габри. - Написахме го на ей това листче. Ако се окаже, че сме прави, ви молим само да кимнете.