Гамаш отвори бележката и я прочете. После я сгъна и пъхна в джоба си. Когато стигна до вратата, се обърна и изгледа двамата мъже, застанали един до друг. И кимна, макар да не беше в правото си. Никога нямаше да съжали за това.
Двойката изпрати с поглед куцукащия Гамаш до колата му, която скоро потегли и се скри в далечината. Габри изпита дълбока тъга. От известно време знаеше какво става с Филип. И колкото и да бе странно, замерянето им с тор го бе потвърдило. Тъкмо затова бяха решили да поканят момчето да отработи дълга си в бистрото. Където можеха да го наблюдават и - още по-важно - където той можеше да наблюдава тях. И да се убеди, че всичко е наред.
- За теб е. - Клара извади ръката, която бе държала зад гърба си, и поднесе една голяма фотография, която бе обработила на компютъра си и разпечатала. Засия, щом Питър се загледа в нея. Но усмивката й угасна. Явно не я беше разбрал. Не беше нещо необичайно за него, той рядко схващаше творбите й. Но се беше надявала, че този път ще е различно. Подаръкът й беше едновременно снимката и доверието, което му гласува, като му я показа. Творбата беше толкова болезнено интимна, че я разголваше напълно пред него. След като не бе споменала на Питър за чакалото край еленската пътека и за някои други неща, сега искаше да признае, че не е постъпила правилно. Че го обича и му се доверява.
Той се втренчи в странната фотография. На нея бе изобразен сандък върху кокили, който напомняше за къща на дърво. Вътре имаше някакъв камък или яйце, Питър не беше сигурен кое от двете. Както обикновено творбата бе двусмислена. И започваше да му се вие свят от нея.
- Това е къща чакало - заяви Клара, сякаш думите й обясняваха всичко.
Питър не знаеше какво да каже. Напоследък, особено през последната седмица, не беше имал кой знае какво да каже на когото ида било.
Клара се чудеше дали ще й се наложи да обяснява символиката на камъка и връзката му със смъртта. Беше възможно също предметът да е яйце. Символ на живота. Кое от двете? Доброто изкуство винаги беше двузначно. До тази сутрин къщата на дървото беше неподвижна, но всички тези разговори за хора, застинали в развитието си, бяха дали на Клара идеята да я завърти. Като малка планета със своя собствена гравитация и реалност. В нея имаше и живот, и смърт - неделими, както у повечето домове. И последната алюзия: домът като алегория на личността. Като автопортрет на всеки наш избор. И на слепотата, която понякога проявяваме.
Питър не успя да я схване. Не направи и опит. Просто се обърна и остави Клара сама със снимката в ръка. Никой от двамата не знаеше, че един ден тази творба ще я направи известна.
Клара проследи с поглед как Питър се понесе безцелно към студиото си и хлопна вратата зад себе си. Знаеше, че един ден той ще напусне сигурното и стерилно убежище на своя остров и ще се завърне в хаотичната реалност. И когато го направеше, тя щеше да го чака с отворени обятия както винаги.
Клара седна във всекидневната и извади лист хартия от джоба си. Послание до свещеника на църквата „Свети Тома“. Зачеркна първия ред от написаното. Под него внимателно и с печатни букви написа друго, след което навлече палтото си и изкачи хълма до бялата църква. Подаде листа на свещеника и излезе на чист въздух.
Преподобният Джеймс Морис разгърна листчето хартия и зачете. То съдържаше инструкции какво да се гравира върху надгробния камък на Джейн Нийл. Най-отгоре на листчето беше написано: „Матей 10:36“. Но това бе зачеркнато и под него с печатни букви беше написано друго. Той извади Библията и намери Матей 10:36.
И неприятели на човека ще бъдат домашните му.
Отдолу пишеше:
Изненадана от радостта.
На върха на хълма Арман Гамаш паркира колата и излезе. Загледа се към селото и сърцето му се сви. Гледаше къщите и си представяше как добрите, внимателни и несъвършени хора в тях се борят с живота. Някои от местните разхождаха кучетата си, събираха есенни листа и чистеха натрупалия по улиците сняг. Други пазаруваха от универсалния магазин на господин Беливо и си купуваха франзели от хлебарницата на Сара. Оливие изтръскваше покривка за маса на входа на бистрото. Животът тук не бе особено забързан. Но в никакъв случай не беше застинал.
1 It‘s Raining Men - песен, записана за първи път от The Weather Girls през 1982 г. - б. р.