И сега за пореден път взе точното решение, като отказа да приеме предложението му.
- Ще им кажа просто, че пак си пиян - заяви тя, след като Арман я запита дали семейството й ще е разочаровано от отсъствието му.
- Не им ли каза миналата година, че съм на лечение, когато пропуснах семейната сбирка?
- Ами, казах им, но имам чувството, че не ми повярваха.
- Колко тъжно.
- Аз съм мъченица, която страда за деянията на съпруга си - каза Рен-Мари, докато заемаше шофьорското място. - Пази се, сърце мое - добави.
- Ще се пазя, mon cwur3.
Гамаш се върна в кабинета си в апартамента на втория етаж и застана пред голямата карта на Квебек, която покриваше цялата стена. Прокара пръст на юг от Монреал към Източните провинции и го завъртя около границата със Съединените щати.
- Трите бора... Трите бора - повтаряше си, докато опитваше да открие селото. - Дали няма някакво друго име? - запита се, понеже за първи път не успяваше да открие селище на тази толкова подробна карта. - Може би Trois pins? - Не, нямаше селище и с такова име. Което не го притесни особено, Никол и без това щеше да го откара до мястото.
Закрачи из обширния апартамент в квартал „Отремон“, който с жена му бяха купили след раждането на децата. Дори сега, дълго време след като те се бяха изнесли и дори им бяха народили внуци, Арман не усещаше жилището празно. Достатъчно бе, че го споделя с Рен-
Мари. Върху пианото бяха подредени множество снимки, лавиците бяха претъпкани с книги, които свидетелстваха за един пълноценен живот. Жена му отдавна искаше да окачат по стените наградите му, но той всеки път отклоняваше нежно молбите й. Правеше го, защото винаги когато влезеше в килера на кабинета си, грамотите му напомняха за лицата на мъртвите и живите, които те оставяха след себе си, вместо за официалните церемонии по награждаването му. Не. За тях нямаше място по стените на дома му. А и след случая „Арно“ отличията внезапно бяха секнали. За него обаче семейството бе най-голямата награда.
Агент Ивет Никол препускаше из дома си в търсене на своя портфейл.
- О, хайде, тате, все някъде трябва да си го мернал - проточи с умиляващ глас, докато наблюдаваше с тревога безмилостното въртене на стрелките върху циферблата на стенния часовник.
Баща й застина. Разбира се, че беше мернал портмонето й. Взел го бе по-рано през деня, за да пъхне в него банкнота от двайсет долара. Част от малката игра, на която отдавна си играеха. Той й даваше джобни пари, а тя се преструваше, че не ги забелязва. Понякога обаче, като се върнеше от нощна смяна в пивоварната, откриваше еклер в хладилника, върху чиято опаковка Ивет бе изписала името му с почти детинския си почерк.
Преди няколко минути бе взел портфейла й, за да пъхне парите в него, но когато му позвъниха по телефона с молба да предаде на дъщеря си да се обади в отдел „Убийства“, той бе направил нещо, за което никога не си бе помислял дори. Скрил го бе заедно със служебната й карта от Surete - едно малко картонче, за което Ивет бе полагала къртовски труд години наред. Сега я наблюдаваше как разхвърля възглавниците от дивана по пода. Ще преобърне целия апартамент, докато го открие, осъзна той.
- Тате, помогни ми да го намеря. - В очите й се четеше отчаяние. „Защо не ми помага?“, чудеше се. Най-сетне бе дошъл големият й шанс, моментът, за който бяха говорили в продължение на години.
Колко пъти само бяха обсъждали мечтата й един ден да работи в Surete! Тя най-сетне се бе сбъднала и сега - благодарение на упорития й труд и вродения й талант на следовател - Ивет имаше шанс да работи по разследване на убийство с Гамаш. Баща й знаеше всичко за него. Дълги години бе следил кариерата му във вестниците.
- Навремето чичо ти Сол имаше шанс да работи в полицията, но го профука - казваше татко й понякога и поклащаше глава. - Какъв срам. А знаеш ли какво се случва на такива несретници?
- Пропиляват живота си. - Ивет знаеше точния отговор на този въпрос. Чувала бе тази семейна история безброй пъти.
- Чичо ти Сол, дядовците ти. Всички. Сега ти си единствената надежда на фамилията ни, Ивет. На теб разчитаме.
Тя преизпълни всичките им очаквания, когато постъпи на работа в Surete. В рамките само на едно поколение семейството й смени статута си на жертва, тормозена от властите в Чехословакия, с позицията на онези, които създават правилата. Вече бяха от другата страна на дулото.