Там й харесваше.
Сега обаче липсващият портфейл и изчезналата служебна карта можеха да провалят всичките й мечти и да я превърнат в неудачник като глупавия й чичо Сол. Часовникът отброяваше неумолимо секундите. Ивет бе казала на главния инспектор, че ще мине да го вземе след петнайсет минути. Пет от тях вече бяха изтекли. Разполагаше само с десет минути да прекоси града и пътьом да купи кафе отнякъде.
- Помогни ми - умоляваше татко си, докато изтърсваше чантата си на пода във всекидневната.
- Ето го. - Сестра й Анджелина дойде от кухнята и й подаде портфейла и служебната карта. Ивет я връхлетя и разцелува, след което се втурна да навлича палтото си.
Ари Никулас наблюдаваше любимото си най-малко дете - опитваше се да запечата в паметта си всеки милиметър от скъпоценното лице на Ивет и да прогони загнездилия се в стомаха му страх. Какво бе постигнал, като й внуши тази нелепа идея? Не бе губил близки хора в Чехословакия. Историята с гибелта на близките му беше пълна измислица. Беше я съчинил, за да придобие определен авторитет в новата си родина. Дъщеря му обаче бе повярвала в нея, убедена, че навремето е съществувал някакъв неин глупав чичо на име Сол, че членове на семейството им са били убити. А сега ситуацията бе излязла от контрол. Не можеше да й каже истината.
Ивет се хвърли в прегръдките му и го целуна по наболата с четина буза. Ари я задържа малко повече от необходимото и дъщеря му за миг замря, втренчена в уморените му напрегнати очи.
- Не се тревожи, тате. Няма да те изложа. - И хукна.
Ивет Никол позвъни на вратата петнайсетина минути след края на телефонния им разговор. Огледа се наоколо, както бе застанала на прага. Кварталът беше красив и само на крачка от магазините и ресторантите по улица „Бернар“. „Отремон“ бе потънал в зеленина квартал, населен от интелектуалния и политическия елит на Френски Квебек. Ивет бе виждала инспектора в главното полицейско управление - крачеше бързо по коридорите, съпровождан винаги от голяма група хора. Беше високо в йерархията и се говореше, че обучава хората, извадили късмет да работят с него. Ивет се чувстваше така, сякаш току-що бе изтеглила печеливш билет от лотарията.
Инспекторът отвори бързо вратата, оправи грубия каскет на главата си и се усмихна топло. Протегна й ръка и след кратко колебание Ивет я пое.
- Главен инспектор Гамаш.
- За мен е чест.
Вратата към пътническата седалка на автомобила се отвори и до сетивата на Гамаш достигна добре познатият аромат на кафе в картонени чашки от „Тим Хортънс“4. Ухаеше на още нещо. Brioche5. Младата жена го бе проучила добре - явно знаеше, че инспекторът пие кафе от заведения за бързо хранене само когато разследва убийство. В съзнанието му миризмата на кафе от автомат и мокър картон бе така неизменно свързана с работата в екип, дългите работни часове и зъзненето насред открити влажни поля, че още щом я усетеше, силно се въодушевяваше.
- Изтеглих предварителния доклад от местопрестъплението. Разпечатката е в папката на задната седалка. - Никол махна назад, докато въвеждаше координатите на булевард „Сен Дени“ в джипиеса, който щеше да ги упъти до моста „Шамлен“, а оттам - към провинцията.
Останалата част от пътя изминаха в мълчание. През това време Гамаш се запозна с оскъдната информация по случая, пи от кафето, яде от кифлата си и наблюдава как равните селскостопански земи край Монреал плавно преминават в заоблени хълмове и възвишения, изпъстрени от ярки есенни листа.
Двайсетина минути след изключването на джипиеса, който ги бе отвел до желания регион, подминаха една дребна ръждива табела - според нея селцето Трите бора се намираше само на два километра от този второстепенен път. След още минута-две жестоко друсане по
разкаляния и изпълнен с дупки път съзряха неизбежния парадокс.
Щръкнала покрай живописно езерце, стара мелница топлеше каменните си стени на оскъдното сутрешно слънце. Обградена бе от кленове, брези и диви череши, които упорито отказваха да се разделят с листата си, а ветрецът ги размахваше като хиляди щастливи приветстващи ги ръце. Но там бяха и полицейските коли, които разваляха идилията. Макар че - Гамаш бе наясно - не полицията бе злодеят в случая. Злото бе пристигнало тук преди нея.
Инспекторът закрачи право към възбудената тълпа, скупчена около мястото. Пред очите му се разкри лъкатушещ надолу път, който отвеждаше към живописно селце. Нарастващото множество от местни хора се бе събрало на ръба на хълма, някои бяха втренчени в гората, където с големи усилия успяваха да различат движенията на полицаите в яркожълти жилетки. Повечето очи обаче бяха вперени в него. Гамаш безброй пъти бе виждал подобни изражения -лица на хора, жадуващи да научат новината, която отчаяно не искат да чуят.