Не след дълго малката църква се бе изпълнила с всевъзможни слухове за нещастен случай при лов. Някаква жена. Ранена? Не, убита. Не е ясно коя. Ужасно. Ужасно. Нейде дълбоко в себе си Клара бе осъзнала колко ужасно е всичко това. При всяко отваряне на вратата, при всеки промъкнал се слънчев лъч се бе молила от дъното на душата си на прага да застане Джейн - закъсняла, смутена и изпълнена с разкаяние. „Как съм се успала само - щеше да каже. - Аз, старата глупачка. Бедната Люси ме събуди с молбите си да я изведа. Толкова съжалявам.“
Свещеникът, който явно или не си бе дал сметка за драмата, или просто му беше все едно, продължаваше службата.
Слънцето се бе провряло през цветните стъкла, изписани с момчета във военни униформи, и беше оцветило в синьо, тъмночервено и жълто пода от борови дъски и дъбовите пейки. В храма се бе разнесъл онзи мирис, типичен за всички малки църкви, които Клара бе посещавала. Аромат на обещание, бор и прашни стари книги. Хорът се бе изправил, за да изпее следващия химн, в момента, когато Клара се бе обърнала към Питър.
- Можеш ли да отидеш да провериш?
Питър бе поел ръката на жена си и ледената й студенина го зашемети. Няколко секунди я бе разтривал между дланите си в опит да я сгрее.
- Ще отида. Всичко ще е наред. Погледни ме - изрекъл бе, с надеждата да прогони трескавите мисли от главата й.
-Да славим, душа моя, Царя небесен - запял бе хорът.
Клара само бе примигнала.
- Всичко ще е наред?
- Да.
- Алилуя, алилуя. Да славим вечния Бог.
Това се бе случило преди половин час и всички вече бяха излезли от църквата -включително свещеникът, който закъсняваше за службата в Клегхорн Холт.
Сега Клара дочу как вратата на храма се отваря, видя разрастващия се правоъгълник от слънчева светлина в коридора между седалките и зърна фигура, която разпозна дори по сянката.
Питър се поколеба, после бавно тръгна към пейката й.
В този момент тя проумя всичко.
1 Да, ало? (фр.) - б. р.
2 Господин инспектор? (фр.) - б. р.
3 Сърце мое (фр.). - б. р.
4 Популярна канадска верига ресторанти, известна с кафето и поничките си. - б. р.
5 Кифла (фр.). - б. р.
6 Англичанин (фр.); във Френска Канада се използва и като нарицателно за англоговорящ. - б. р.
ГЛАВА ТРЕТА
Опустошена и зашеметена до краен предел, Клара седеше в кухнята си. Изпитваше влудяващата нужда да се обади на Джейн и да й каже какво се е случило. Беше станало нещо немислимо. Светът внезапно бе опустял, защото Джейн го беше напуснала. А с нея си бяха отишли и усещането за топлина, спокойствие и нежност. Клара се чувстваше така, сякаш някой бе изтръгнал от тялото й не само сърцето, а и мозъка й. „Как е възможно сърцето ми да продължава да бие? - питаше се, докато се взираше в ръцете си, сплетени и отпуснати в скута й. - Трябва да се обадя на Джейн.“
След църковната служба с разрешение на Гамаш бяха отишли да приберат голдън ретрийвъра Люси и в момента тя се бе сгушила в краката на Клара, сякаш оплакваше загубата на стопанката си.
Питър мислено молеше водата да заври възможно най-бързо, за да може да приготви чай, после всичко това щеше да премине. Мозъкът и възпитанието му внушаваха, че ако направи достатъчно чай и говори по незначителни теми, тогава може би времето ще се върне назад и всички лоши неща ще изчезнат, сякаш изобщо не са се случили. Но той бе живял твърде дълго с Клара, за да търси убежище в отричането на действителността. Джейн беше мъртва. Не, убита. Сега той трябваше да успокои жена си и по някакъв начин да овладее ситуацията. А не знаеше как. Докато се ровеше из шкафа като военен хирург в трескаво търсене на подходящ инструмент, Питър помете настрани различни пакетчета чай. „Съсредоточи се!“ - напомни си. Знаеше, че някъде там, по рафта, се криеше подходящият чай, опиатът на англичаните. Ръката му сграбчи кутията тъкмо когато чайникът засвири. При насилствена смърт етикетът изискваше да пият черен чай „Ърл Грей“. Докато сипваше кипналата вода в каничка - разбира се, не пропусна да се залее с нея - зърна главен инспектор Гамаш да седи сам на пейка насред селския площад. Стори му се, че инспекторът храни птиците, но сигурно се заблуждаваше. Вниманието му се върна към важната задача да приготви чая.
Арман Гамаш наистина седеше на пейката и наблюдаваше птиците, но всъщност оглеждаше внимателно селцето. Сякаш времето в Трите бора забавяше ход пред очите му. Ежедневната суматоха, оживлението и енергията като че ли станаха по-приглушени. Гласовете замряха, хората забавиха крачка. Гамаш се отпусна на пейката - вършеше онова, в което го биваше най-много. Наблюдаваше. Вглеждаше се в хората, в лицата им, в действията им, а когато беше възможно, се вслушваше и в разговорите им, макар да се намираше на доста голямо разстояние от тях и да долавяше само откъслечни думи. Отбелязваше си кои се докосват едни други и кои - не. Кои се прегръщат и кои си стискат ръцете. Обръщаше внимание на кои очите са зачервени от мъка и кои се държат така, сякаш нищо особено не се е случило.