- Не сте ли запознат с историята? Тези борове не са онези, на които е кръстено селото, разбира се. Те са само на шейсет години. Майка ми е помагала при засаждането им, когато е била дете. Тук винаги е имало борове, още от основаването на селото преди повече от двеста години. И винаги са били по три. Трите бора.
- Но защо? - Гамаш се приведе рязко, обзет от внезапно любопитство.
- Това е шифър. Предназначен за имперските лоялисти. Те са заселниците на тукашните земи, с изключение на абнаките1, разбира се. - Гамаш забеляза, че Бен с едно изречение успя да отхвърли хиляда години от историята на местното население. - Но ние сме само на няколко километра от границата с Щатите. Когато лоялните на короната граждани бягали оттам по време на Войната за независимост, нямало как да знаят къде е безопасно за тях. Така че бил измислен знак. Там, където имало засадени три бора един до друг, лоялистите били добре дошли.
- Mon Dieu, c’est incroyable2. Толкова елегантно. И гениално просто - заяви видимо впечатлен Гамаш. - Но защо не съм чувал за това? Аз самият изучавам квебекската история и въпреки това този факт ми е абсолютно неизвестен.
- Може би англичаните го пазят в тайна, в случай че отново им се наложи да бягат. - Този път Бен поне прояви благоразумието да се изчерви при думите си. Гамаш се извърна и изгледа високия мъж, леко прегърбен като повечето хора с неговия ръст; дългите му деликатни пръсти придържаха едва каишката на куче, което едва ли бе в състояние да избяга.
- Сериозно ли говорите?
- Последният референдум за независимост беше на косъм да го постигне, както знаете. А и кампанията ставаше доста грозна на моменти. Невинаги е приятно човек да се чувства малцинство в собствената си страна - отвърна Бен.
- Това го разбирам, но дори Квебек да се отдели от Канада, вие, предполагам, няма да се почувствате застрашен, нали? Знаете, че правата ви ще бъдат защитени.
- Така ли? Имам ли правото да поставя табела с надпис на собствения ми език? Или да използвам в работата си само английски? Не. Езиковата полиция веднага ще ме пипне. Аз съм дискриминиран в това отношение. Дори и Върховният съд е съгласен с това. Искам да говоря английски, господин главен инспектор.
- Вие говорите английски. Аз също. И всичките ми подчинени. Без значение дали това ви харесва, или не, господин Хадли, англичаните са уважавани хора в Квебек.
- Невинаги и не от всеки.
- Прав сте. Не всеки уважава и полицейските служители. Просто животът е такъв.
- Вие не сте уважавани заради действията си, заради онова, което квебекската полиция е вършила в миналото. А ние не сме уважавани просто защото сме англичани. Не е едно и също. Имате ли представа колко много се е променил животът ни през последните двайсет години? Колко права сме изгубили? Колко много от съседите, приятелите и роднините ни са напуснали страната заради строгите закони тук? Майка ми едва успяваше да скърпи някоя фраза на френски, но аз съм билингвист. Ние полагаме усилия, господин инспектор, но въпреки това англичаните са обект на подигравки. Обвиняват ни за всичко. Tete carree3. Не. -Бен Хадли кимна към трите масивни бора, полюшвани леко от вятъра. - Аз вярвам в индивида, а не в колектива.
За Гамаш това беше една от фундаменталните разлики между англоговорещите и франкофоните в Квебек - англичаните твърдо вярваха в правата на отделния човек, докато французите се чувстваха длъжни да защитават колективните права. Да бранят езика и културата си.
Познат и донякъде горчив дебат, който обаче рядко влошаваше взаимоотношенията между отделните хора. Гамаш си припомни една статия във вестник „Монреал газет“ отпреди няколко години, чийто автор твърдеше, че Квебек функционира нормално в реалността, но не и на хартия.
- Знаете, че времената се менят, мосю Хадли - каза деликатно Гамаш с надеждата да разсее натрупалото се напрежение. Бурните френско-английски дебати в Квебек водеха до голямо разделение. Според инспектора най-доброто решение бе да ги оставят на политиците и журналистите, които и без това си нямаха друга работа.
- Наистина ли, господин главен инспектор? Действително ли ставаме по-цивилизовани? По-толерантни? Не толкова склонни към насилие? Ако времената наистина се променяха, вие нямаше да имате работа тук.
- Имате предвид смъртта на госпожица Нийл? Нима считате, че е убийство? - Самият Гамаш си задаваше този въпрос.
- Не, не мога да бъда сигурен. Но знам, че който и да го е направил, тази сутрин несъмнено е планирал убийство. Най-малкото на някой невинен елен. Това не е цивилизован акт. Не, инспекторе, хората не се променят. - Бен оброни глава и си поигра с каишката на кучето. -Възможно е и да греша - добави и дари Гамаш с обезоръжаваща усмивка.