Рут се изсмя гръмко на цветущото си описание. Не беше лъжа. Лицето на младата Джейн се удължаваше напред, сякаш аха да посегне за нещо, носът й бе като на барон Мюнхаузен, а брадичка почти отсъстваше. Освен това беше и късогледа, но родителите й се преструваха, че не знаят за слабото й зрение; отказваха да признаят, че са създали несъвършено дете. Така че тя бе винаги втренчена и с протегнат напред до опъване на жилите врат, опитвайки се да види по-ясно заобикалящата я действителност. Изражението й като че ли вечно питаше: „Това става ли за ядене?“ Младата Джейн беше и пълничка. Каквато и остана до края на живота си.
- Но поради някаква незнайна прищявка на съдбата Андреас Селински избра нея. Танцуваха цяла нощ. Бяха впечатляваща гледка. - При тези думи гласът на Рут прозвуча по-грубо.
Гамаш добросъвестно се опита да си представи как младата Джейн, ниска и трътлеста, танцува с онази планина от мускули.
- Двамата се влюбиха лудо, но родителите й научиха и сложиха край на историята. Получи се голяма разправия. Джейн беше дъщеря на главния счетоводител на „Мелниците на Хадли“. Абсолютно немислимо бе да сключи брак с дървосекач.
- И какво стана накрая? - не се сдържа инспекторът.
Рут го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път.
- О, Анди умря.
Гамаш вдигна вежди.
- Не е необходимо да се вълнувате, инспектор Клузо- - добави Рут. - Просто нещастен случай в гората. Бил затиснат от дърво. Пред множество свидетели. Случваше се непрекъснато. Макар навремето да се носеше романтичен слух, според който сърцето му било разбито до такава степен, че вече му било все едно жив ли е, или е мъртъв. Глупости. Аз също го познавах. Той я харесваше, може би дори я обичаше, но не беше луд. Всички ние в някакъв момент претърпяваме тежки неща, но не се самоубиваме. Не, това си беше просто нещастен случай.
- Какво направи Джейн?
- Отиде да учи. Върна се две години по-късно с диплома за учителка и почна работа в местното Шесто училище.
Гамаш забеляза, че на ръката му е паднала слаба сянка, и вдигна очи. До него бе застанал мъж на около трийсет и пет години. Рус, строен, добре облечен в небрежен стил, сякаш току-що излязъл от моден каталог. Изглеждаше уморен, но изпълнен с желание да помага.
- Съжалявам, че се забавих толкова. Оливие Брюле.
- Арман Гамаш, главен инспектор от отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.
Зад гърба му Рут се изненада. Явно бе подценила човека. Беше голяма клечка. Нарекла го бе „инспектор Клузо“, но това беше единственото оскърбление, за което се сещаше. Оливие изчака Гамаш да си поръча обяда, след което се обърна към Рут.
- Как си? - попита и я докосна леко по рамото.
Тя примигна като опарена.
- Бива. Как е Габри?
- Не много добре. Знаеш го с каква крехка психика е. - Всъщност Оливне понякога си мислеше, че Габри е роден без каквито и да е защитни механизми.
Гамаш бе добил обща представа за биографията на Джейн, преди Рут да си тръгне. Научи също така името на един неин роднина. Племенница на име Йоланд Фонтен, агент по недвижими имоти в Сан Реми. Той погледна часовника си - 12,30. Сан Реми бе на четвърт час оттук. Вероятно щеше да стигне навреме. Докато бъркаше в джоба си за портфейла, видя Оливие да излиза и в миг реши, че е по-добре да убие с един куршум два заека.
Тъкмо сваляше шапката и палтото си от закачалката, когато забеляза бяла табелка, висяща на кука. И тогава го осени. Ето кое го бе смущавало през цялото време. Извърна се, докато навличаше горната си дреха, и огледа отново масите, столовете, огледалата и всички други антики в бистрото. Към всеки от предметите имаше закачена табелка. Мястото беше и антикварен магазин. Всичко тук беше за продан. Човек можеше да си изяде кроасана, след което да си купи подноса. Изпита истински прилив на вдъхновение при разрешаването на тази дребна загадка.
Няколко минути по-късно пътуваше с колата на Оливие за Сан Реми. Лесно го убеди да го хвърли до другото селище. Човекът гореше от желание да помага.
- Задава се дъжд - каза Оливие, докато колата подскачаше по чакъления път.
- Според прогнозата се задава застудяване утре - добави Гамаш. И двамата кимнаха мълчаливо. След още няколко километра Гамаш пак проговори: - Каква беше госпожица Нийл?
- Не ми го побира умът как е възможно някой да я убие. Беше изключителен човек. Много внимателна и нежна.
Оливие несъзнателно приравняваше начина на живот на хората с това как умираха. Гамаш винаги се изненадваше от подобни съждения. Човек неизменно очакваше, че ако някой е водил нормален и морален живот, то краят му трябва да е също така достоен; че от насилствена смърт загиват само онези, които са го заслужили с нещо, а убийствата сполетяват само виновните. Колкото и добре да го крият, хората обикновено смятат, че ако някой е бил убит, той си го е заслужил с нещо. Затова и всички се удивляваха толкова при вестта за насилствената смърт на някой добър и морален човек. Сякаш изпитваха тайното подозрение, че може да е станала някаква грешка.