- Никога не съм срещал човек, който да е винаги мил и добър. Нямаше ли някакви недостатъци? Някой, към когото да не се е отнесла по най-добрия начин?
Мъжът мълча дълго време и Гамаш се зачуди дали е забравил за въпроса му. Но все пак чакаше. Арман Гамаш притежаваше голям запас от търпение.
- Двамата с Габри сме тук едва от дванайсет години. Не знам каква е била преди това. Но дави кажа честно, до този момент не съм чул абсолютно нищо лошо за Джейн.
Скоро пристигнаха в Сан Реми - селище, което Гамаш познаваше бегло. В скиорските си дни, когато децата му бяха още малки, бе прекарал известно време в издигащата се над градчето планина.
- Преди да тръгнете, не искате ли да ви разкажа за племенницата й Йоланд?
Гамаш забеляза напрежението в гласа на Оливие. Явно изгаряше от желание да сподели нещо. Но това трябваше да почака.
- Не сега, на връщане.
- Чудесно. - Оливие паркира и посочи към офиса за недвижими имоти в малкия мол.
Докато близкият Уилямсбърг беше сравнително голям, Сан Реми бе старо провинциално
селище. Застроен без предварителен архитектурен план, той бе работническо градче и в някои
отношения изглеждаше далеч по-истински от по-привлекателния на пръв поглед Уилямсбърг - главния административен център на околията.
Уговориха се да се срещнат при паркираната кола в 13,15. Гамаш забеляза, че Оливие не заключи вратите, макар да имаше някакви вещи на задната седалка. Просто се отдалечи спокойно.
Руса жена поздрави с широка усмивка главния инспектор още на прага.
- Приятно ми е, господин Гамаш, аз съм Йоланд Фонтен. - Протегна ръка и стисна неговата, преди още да я е подал.
Инспекторът усети, че жената го преценява с опитно око. Беше позвънил предварително, за да е сигурен, че ще я завари в офиса, и очевидно фигурата или палтото му бяха направили добро впечатление.
- Моля, седнете. От какъв вид недвижими имоти се интересувате? - Жената го настани в кресло с оранжева тапицерия. Щом Гамаш извади служебната си карта и я плъзна по бюрото към нея, усмивката й угасна. - Какво е направило сега това дяволско хлапе? Tabarnacle-. -Безупречният й френски изчезна за миг, заместен от грубия и рязък език на улицата.
- Не, госпожо. Джейн Нийл ваша леля ли е? От Трите бора?
- Да. Защо?
- Съжалявам, но имам лоши новини за вас. Тази сутрин леля ви е намерена мъртва.
- О, не - изрече, сякаш бе открила петно върху някоя стара тениска. - Сърцето?
- Не. Смъртта й не е била естествена.
Йоланд Фонтен се втренчи в него, докато се опитваше да възприеме чутото. Очевидно бе наясно със значението на всяка отделна дума, но събрани заедно, те сякаш губеха всякакъв смисъл за нея.
- Не е била естествена. Какво означава това?
Гамаш огледа седналата жена. Лакирани нокти, руса коса, подредена в прецизна прическа, лице, гримирано като за бал, само че в обедно време. Прецени, че трябва да е около трийсетте, но тежкият грим я състаряваше с двайсет години. Явно не водеше природосъобразен начин на живот.
- Открили са я в гората. Убита.
- Насилствена смърт ли? - прошепна.
- Още не знаем. Доколкото ми е известно, вие сте най-близката й роднина. Така ли е?
- Да. Майка ми беше по-малката й сестра. Почина от рак на гърдата преди четири години. Бяха много близки. Ето така. - Йоланд се опита да сплете пръсти, но маникюрът й пречеше и това окарикатури жеста. Отказа се от опита да илюстрира твърдението си и изгледа многозначително Гамаш. - Кога мога да вляза в къщата? - попита.
- Извинете, не ви разбрах.
- В Трите бора. Леля Джейн открай време твърдеше, че къщата й ще бъде моя след смъртта й.
Гамаш бе виждал твърде много мъка в живота си и знаеше, че хората се държат по най-различен начин в такива случаи. Първото нещо, което бе сторила собствената му майка, след като се събудила до мъртвия си съпруг, с когото я свързваха петдесет години брак, бе да се обади на фризьорката и да отмени часа си при нея. Беше наясно, че не трябва да съди за хората от начина, по който реагират при подобни лоши новини. И въпреки това въпросът й му се стори странен.