- Не мисля - отвърна Клара, чувстваше се глупаво заради всички емоции, които изпитваше в момента. - Нямаше финансови затруднения, доколкото знам, макар и никога да не сме разговаряли на тази тема. Тук човек се блъска доста, за да изкара малко пари. Отглеждаше си сама зеленчуците, но по-голямата част от реколтата раздаваше на хората. Винаги съм мислила, че го прави повече за развлечение, отколкото от необходимост.
- А какво ще кажете за къщата й? - запита Бовоар.
- Да, цената й ще бъде доста висока - обади се Питър.
- Но висока за стандартите на селото, не за тези в Монреал. Според мен би могла да получи към сто и петдесет хиляди долара за нея. Или малко повече.
- Може ли някой да има друга изгода от смъртта й?
- Според мен такъв няма, поне на пръв поглед.
Гамаш се надигна.
- Имаме нужда от временен щаб в селото. Място, където никой няма да ни безпокои до приключване на следствието. Да се сещате за подходящо място?
- Железопътната гара. Вече не се използва по предназначение. Доброволната противопожарна команда си е направила централа там. Едва ли ще имат против да споделят сградата с вас.
- Боя се, че се нуждаем от нещо по-уединено.
- Тогава пробвайте в старата училищна сграда - предложи Клара.
- В която е работила госпожица Нийл?
- Същата - кимна Питър. - Минахме покрай нея тази сутрин. Собственост е на семейство Хадли, но в последно време се използва от Клуба на стрелците с лък.
- Клуб на стрелците с лък? - Бовоар не вярваше на ушите си.
- На доста години е. Двамата с Бен го основахме отдавна.
- Заключено ли е? Имате ли ключ?
- Мисля, че трябва да имам някъде. Бен също. Но никога не заключваме. А може би трябва. -Погледна към Клара, за да потърси мнението й или за подкрепа, но срещна само безизразното й лице.
Гамаш кимна на Бовоар, който извади мобилния си и телефонира, до като останалите разговаряха.
- Бих искал утре да организираме среща на местните хора в единайсет и половина в църквата „Свети Тома“ - заяви Гамаш. - Но се налага да ги известим.
- Няма проблем. Само кажете на Оливие. Веднага ще събере цялата провинция барабар с участниците в мюзикъла „Котки“. А партньорът му Габри е диригент на местния хор.
- Не мисля, че ще имаме нужда от музика - отбеляза Гамаш.
- Аз също, но трябва да влезете вътре. Той държи една голяма връзка с ключове.
- Клубът на стрелците с лък е отворен, но църквата се заключва, така ли?
- Свещеникът е от Монреал - обясни Питър.
Гамаш се сбогува със семейство Мороу и тримата прекосиха вече познатия селски площад. Инстинктивно забавиха крачка, докато вървяха по опадалите листа, които шумоляха леко и излъчваха приятен есенен аромат.
Пансионът бе разположен диагонално на една редица търговски сгради на ъгъла на улица „Олд Стейдж“ - още един път, отвеждащ извън селото. Някога тук спираха за почивка дилижансите, кръстосващи оживения маршрут между Уилямсбърг и Сан Реми. С пристигането на Оливие и Габри сградата отново започна да подслонява уморени пътници. Гамаш каза на Бовоар, че ще поиска необходимата информация и ще направи резервации.
- За колко време? - попита по-младият мъж.
- Докато решим случая или го дадат на друг отдел.
- Онова хлебче трябва да е било адски вкусно.
- Ще ви призная, Жан Ги, че ако имаше и гъби в него, като нищо щях да купя онова дяволско бистро и да се настаним в него. Там щеше да ни е далеч по-приятно и удобно, отколкото на повечето места, където отсядаме.
Вярно беше. Разследванията им често ги отдалечаваха от дома и ги отвеждаха в затънтени провинциални градчета. Налагало им се бе да отсъстват по цели седмици. Бовоар се надяваше този път да е по-различно, особено при тази близост до Монреал. Но явно нямаше да е така.
- Направете ми резервация.
- Никол, а вие? - запита Гамаш през рамо. - Желаете ли да останете?
Ивет Никол реагира така, сякаш е изтеглила печелившия билет от лотарията.
- Страхотно! Не нося резервни дрехи, но това не е проблем, мога да взема назаем от някоя местна жена ида изпера тези във ваната довечера...
Гамаш вдигна ръка:
- Не ме слушате. Тази вечер се прибираме у дома, а разследването започваме утре сутрин.
По дяволите! Всеки път, когато проявеше ентусиазъм, й се отплащаха с шут в задника. Кога ли щеше да поумнее?
Стъпалата към обширната веранда на пансиона бяха украсени с кратунки. Вътре износените персийски килими и натруфените кресла, украсените с пискюли абажури и една колекция газови лампи накараха Гамаш да се почувства като в дома на баба си и дядо си. Къщата ухаеше на печен хляб, което само подсилваше това впечатление. В същия момент през въртящата се врата влезе едър мъж с кокетна престилка, чийто надпис гласеше: „Никога не се доверявай на мършав готвач“. За негова искрена изненада тази гледка отново напомни на Гамаш за баба му.