- А вас какво ви доведе тук? Някаква загуба ли?
- Това не е много честно от ваша страна, господин главен инспектор. Да, разкрихте ме. Но не в обичайния смисъл на думата, защото аз, разбира се, винаги трябва да съм специален и различен случай. - Мирна отметна глава назад и се изсмя на себе си. - Загубих съчувствие към много от пациентите си. След като двайсет и пет години непрекъснато слушах оплакванията им, накрая нещо в мен просто се прекърши. Събудих се ядосана един ден заради свой пациент, който беше на четирийсет и три години, но имаше поведение на шестнайсетгодишен. Всяка седмица говореше едно и също: „Всички ме нараняват. Животът е несправедлив. Нямам вина“. Цели три години му предлагах какви ли не идеи и за това време той не си мръдна пръста да направи каквото и да е. И докато го слушах през онзи ден, за който ви разказвам, изведнъж проумях. Този човек не се променяше, защото просто не искаше да го направи. Нямаше никакво намерение да се променя. Така щяхме да си я караме още двайсет години. И в същия миг проумях, че повечето ми клиенти не се различават по нищо от него.
- Предполагам все пак, че някои са полагали усилия.
- О, да. Но те бързо се подобряваха. Защото работеха упорито върху проблемите си и наистина жадуваха за промяна. Другите казваха, че искат да се оправят, но аз си мисля... -Приведе се и продължи със съзаклятнически шепот: - Мисля си, че повечето хора са лудо влюбени в проблемите си. Защото те им осигуряват купища оправдания за това, че не са пораснали и не могат да се справят с живота. Тази идея впрочем не е много популярна в средите на психолозите.
Мирна отново се облегна на стола си и пое дълбоко дъх.
- Животът е една безкрайна промяна. Ако човек не израства и не се развива, остава застинал на едно място, а в това време останалата част от света профучава край него. Много от хората са съвсем незрели. Водят застинал живот, изпълнен с очакване.
- И какво чакат?
- Някой друг да ги спаси. Да ги спаси или най-малкото да ги защити от големия лош свят. Работата е там обаче, че никой друг не може да ги спаси, защото проблемът си е техен и само те могат да намерят разрешение за него. Само те са в състояние да се измъкнат от бездната, в която са се озовали.
-Не е във нашите звезди вината/за туй, че сме подвластни, драги Бруте,/а в нас самите-.
Мирна се приведе оживено към Гамаш.
- Точно така. Вината си е наша и само наша. Съдбата, гените, лошият късмет нямат нищо общо, да не говорим за мама и тате. В крайна сметка всичко опира до самите нас и избора, пред който сме изправени. Но... но най-страхотното, най-чудното нещо е, че решението също така зависи от нас. - В очите й заблестяха пламъчета и тя направо потръпна от въодушевление. - Ние сме тези, които можем да променим живота си, да го насочим в друга посока. Никой друг не може да го стори. Така че всички тези години, прекарани в изчакване някой да го направи вместо нас, са чудовищно прахосване. Много обичах да разговарям на тази тема с Тимър. Тя беше жена с изключителен интелект. Страшно ми липсва. - Мирна отново се отпусна назад в стола си. - Повечето хора с проблеми просто не проумяват, че вината е тяхна, но решението - също. Тъкмо в това е същината на божията милост.
- Но това би означавало да признаят, че нещо не е наред с тях. А не обвиняват ли повечето нещастни хора другите за страданието си? Точно този мрачен и страшен смисъл е вложен в цитата от „Юлий Цезар“. Кой от нас би имал доблестта и смелостта да признае, че проблемът всъщност е самият той?
- Прав сте.
- Споменахте Тимър Хадли. Що за човек беше тя?
- Запознах се с нея едва към края на живота й. Нямам представа каква е била, когато е била здрава. Тимър беше интелигентна жена във всяко отношение. Винаги спретната, стройна, елегантна, уравновесена. Харесвах я.
- Помагахте ли й, когато вече не е можела да се обслужва сама?
- Да. Бях при нея в деня, преди да почине. Мислех да й почета книга, но тя поиска да гледа стари снимки, така че взех албума и двете започнахме да го прелистваме. Имаше една снимка на Джейн отпреди столетия сигурно. Трябва да е била на шестнайсет, най-много седемнайсет години тогава. Позираше с родителите си. Тимър нямаше особени симпатии към фамилията Нийл. Казваше, че са студени, бездушни хора, обсебени единствено от мисълта за кариера.