Ставаше все по-хладно и Клара се зачуди дали Питър също усеща студа в своето студио. Със завист си помисли, че навярно е така вглъбен в работата си, че не го и забелязва. Несигурността, която я смразяваше и караше да блокира, сякаш никога не тормозеше мъжа й. Питър само премяташе единия си крак върху другия, докато рисуваше изумително подробните си картини, които се продаваха за хиляди долари в Монреал. Всяко платно му отнемаше по няколко месеца - до такава степен бе отдаден и на най-малката подробност. За един рожден ден му бе подарила валяк с пожелание да почне да рисува по-бързо. Той, изглежда, не оцени шегата й. Може би защото не беше съвсем шега. Постоянно имаха финансови затруднения. Дори сега, когато есенният хлад се просмукваше през прозорците, не й се щеше да пали печката. Вместо това навлече още един пуловер - износен и избелял. Жадуваше за чисто нови завивки за спалнята и маркова кана в кухнята, и достатъчно дърва за огрев, с които да се топлят цяла зима без тревоги. „Тревогата износва човек“ - помисли си, след което отново се върна при големия мълчалив сандък.
Клара отново прочисти ума си, открехна го още по-широко. И ето! Най-сетне й хрумна идея. Напълно оформена. Цялостна и завършена, и обезпокоителна. След няколко секунди изхвърча през входната врата и затича по улица „Мулен“. Щом приближи дома на Тимър, инстинктивно се прехвърли на отсрещния тротоар и изви поглед встрани. Къщата остана зад гърба й и тя отново прекоси улицата. Подмина старата училищна сграда, опасана с жълта полицейска лента. Навлезе в гората и за миг се запита дали не действа безразсъдно. Падаше здрач. Времето, когато смъртта дебне в гората. Не под формата на призрак, надяваше се Клара, а с дори по-зловеща маскировка. Приела лика на мъж с оръжие, чието предназначение бе да превръща хората в призраци. Ловци се прокрадваха из гората на здрачаване. Един от тях бе убил Джейн. Клара забави ход. Тази идея вероятно не бе от най-блестягците, които я бяха спохождали. Всъщност идеята бе на сандъка, така че можеше да хвърли вината върху него, ако я убиеха. Долови движение някъде напред. И замръзна.
В гората беше по-тъмно, отколкото Гамаш очакваше. Навлязъл бе в нея по някакъв непознат маршрут и известно време се оглежда, за да се ориентира. Взел си бе мобилния телефон, в случай че се загубеше, но знаеше, че в планината обхватът бе, меко казано, ненадежден. И все пак му осигуряваше някакво спокойствие. Бавно описа кръг и мярна нещо жълто. Полицейската лента, с която бе заградено мястото на убийството. Тръгна натам. Гората бе все още прогизнала от проливния дъжд през деня и влагата се просмука в обувките му. Гамаш спря точно до лентата и се заслуша. Знаеше, че е време за лов, така че му оставаше само да се надява, че редът му още не е дошъл. Да се надява, но и да бъде много, много внимателен. Минаха още десетина минути, преди да го открие. Усмихна се, докато крачеше към дървото. Колко пъти само го бе упреквала майка му като дете, че гледа в краката си вместо нагоре? Е, за пореден път се оказваше права. При първото претърсване на мястото Гамаш бе оглеждал земята, но онова, което му трябваше, не беше там. А горе, в короните на дърветата.
Сандък.
Инспекторът се загледа в дървената конструкция шест метра над главата му. По дървото, до което бе застанал, бяха заковани дървени дъски с отдавна ръждясали гвоздеи, обагрили дървесината в тъмно оранжево. Гамаш се замисли за топлото си място до прозореца в бистрото. За чашата с кехлибарен вермут и гевреците. За веселите пламъци в камината. И се закатери по импровизираната стълба. Изкачваше стъпалата едно по едно, като ги напипваше с трепереща ръка и се вкопчваше в следващата летва. Но в паметта му нещо се размърда. Боеше се от високото. Как бе могъл да го забрави? Или се бе надявал, че този път ще е различно? Сграбчил бе скърцащите тесни летви, извил глава към отдалечената сякаш на милиони километри над него дървена платформа, когато застина внезапно.
Шумът отпред ли се бе разнесъл, или отзад, зачуди се Клара. Напомни й за звука на сирените в града, идещ сякаш от всички страни. И сега отново го чу. Огледа се зад себе си. С тъмните си игли преобладаващите иглолистни дървета превръщаха гората зад нея в настръхнал черен таралеж. Осветена от аления залез, напред гората бе смесена - кленове и череши правеха компания на иглолистните дървета. Клара посегна инстинктивно към фенерчето си, не беше сигурна дали е по-разумно да вдига шум, както се правеше през пролетта, за да се прогонят мечките, или да се спотаи. Зависеше от невидимата опасност, която я дебнеше в гората. Мечка, елен, ловец или призрак. Прииска й се сандъкът да е до нея, за да се консултира с него. Или Питър. Да, Питър обикновено бе по-добрият избор.