Гамаш протегна ръце към следващото стъпало. Напомни си да диша и дори си затананика някаква току-що измислена песничка. За да прогони страха. Продължи да се катери към неясния правоъгълник над главата си. Вдишване, посягане, изкачване на следващото стъпало. Издишване, протягане, изкачване на следващото стъпало. Накрая се добра до целта и промуши глава през малкия квадратен отвор на пода. Точно така го описваше книгата. Чакало. Гамаш си помисли, че само някой пиян до козирката може да изпитва желание да седи на такова място. Провря се през отвора и се изправи на крака. Заля го вълна на облекчение, която само след миг бе пометена от пристъп на ужасяваща паника. Рухна на колене и задрапа към стъблото на дървото, в което се вкопчи отчаяно. Крехката дървена конструкция се издигаше шест метра над земята и бе издадена метър и половина встрани, само някакъв разнебитен парапет делеше Гамаш от края му. С удвоени усилия инспекторът се вкопчи в кората. Усещаше как тя се врязва в дланите му - болка, за която бе благодарен, тъй като прогонваше сграбчилия го ужас. Не го бе страх, че може да се спъне и да падне, нито че дървената колиба може да рухне на земята. Изпитваше панически ужас, че може сам да се хвърли от горе. Ужас, породен от световъртежа му. Ръбът го привличаше неудържимо, сякаш краката му бяха привързани към невидима котва. Макар и нищо да не го заплашваше, без нечия помощ той щеше просто да се убие сам. Въображението му обрисуваше пълния развой на събитията; ужас стягаше гръдния му кош така, че дъхът му секна. Гамаш се вкопчи като обезумял в дървото, затвори очи и се опита да диша с пълни гърди.
Успя. Ужасът бавно се оттегли, ирационалното желание да се хвърли от ръба намаля. Отвори очи. И го видя. Онова, заради което бе дошъл. За което бе прочел в купената от Мирна книга. „Голяма момчешка книга за лова“. В нея пишеше за конструкции като тази, които ловците изграждаха, за да могат незабелязани да стрелят по приближаващи елени. Не това обаче бе измъкнало Гамаш от топлината и безопасността на селото. Дошъл бе да търси още нещо, споменато в книгата. Обект, който се намираше недалеч от мястото, където стоеше инспекторът.
В този момент обаче долови някакъв шум. Отчетлив звук, по всяка вероятност човешки. Щеше ли да събере смелост да погледне надолу? Беше ли способен да се отдели от дървото и да пропълзи до края на чакалото, за да погледне към земята? Ето го пак. Нещо като тананикане. Позната мелодия. Какво ли беше? Гамаш внимателно се пусна от ствола и легнал по корем, пропълзя бавно до ръба.
Пред погледа му се откри темето на позната глава. По-точно видя нечия буйна коса.
Клара реши да заложи на най-лошия вариант, но така и не можа да определи кой е той. Да срещне мечка, ловец или призрак? Мечката я подсети за Мечо Пух и муфлона. Затананика си една от любимите мелодии на Джейн.
- „Какво да правиш с пиян моряк“ - извика Гамаш отгоре.
Долу Клара замря. Нима беше бог? Но той със сигурност щеше да знае какво се прави с един пиян моряк, нали така? Освен това Клара бе сигурна, че първите думи на бог към нея ще са: „Какви ги вършиш?!“
Вдигна очи нагоре и видя един сандък. Говорещ сандък. Коленете й се подкосиха. Значи сандъците в крайна сметка говореха.
- Клара? Аз съм, Арман Гамаш. Горе, на чакалото.
Дори от такава височина инспекторът различи обърканата й физиономия в здрача. След малко тя разцъфна в широка усмивка.
- Чакалото ли? Съвсем бях забравила за съществуването му. Може ли да се кача? - И в следващия миг вече се катереше с бързината на безсмъртно шестгодишно дете, без дори да е получила разрешението му.
Гамаш беше едновременно ужасен и силно впечатлен. Тежестта на още едно човешко тяло - без значение колко малка - лесно можеше да срути цялата конструкция.
- Еха, това е страхотно! - Клара се настани на платформата със скок. - Каква гледка само. Добре че времето се оправи. Чувам, че синоптиците го дават слънчево утре. Какво правите тук?
- А вие?