Никоя бе почти сигурна, че е виждала тези думи върху чаша за кафе в отдел „Пътна полиция“. Бедният Гамаш се водеше от банални философийки, които ставаха само за украса на евтини чаши.
- Гледам и слушам достатъчно добре, за да реша случая.
- Възможно е. Ще видим. Както вече казах, свършихте добра работа и умеете да разсъждавате добре. Нещо обаче липсва. Сигурен съм, че го усещате. Никога ли не се чувствате объркана, сякаш хората говорят на чужд език, сякаш става нещо, което е ясно на всеки друг, но не и на вас?
Никоя много се надяваше, че шокът не се е изписал на лицето й. Откъде беше разбрал?
- Единственото, което не разбирам, сър, е как може да ме укорявате за разрешаването на конкретен случай.
- Липсва ви дисциплина. - Гамаш упорито се опитваше да отвори очите й. - Какво ви казах например, преди да влезем в къщата на Крофт?
- Не помня. - Дълбоко в съзнанието й проблесна бегъл спомен. Май наистина беше загазила.
- Казах ви да не говорите, само да слушате. И въпреки това заговорихте госпожа Крофт при
влизането й в кухнята.
- Ами, все някой трябваше да покаже любезност към нея. По-рано ме бяхте обвинили, че съм груба, а това не е вярно.
„О, боже, само да не се разплача сега“ - помисли си Ивет, но очите й вече се наливаха със сълзи. Сви в юмруци ръцете в скута си.
- Аз съм мила.
- Затова ли било всичко? В момента разследваме убийство. Длъжна сте да изпълнявате разпорежданият а ми. Не може да има едни правила за вас и други за всички останали. Разбирате ли? Кажа ли ви да пазите тишина и да си водите бележки, вие изпълнявате. -Последните думи изрече бавно, отчетливо и хладно. Гамаш се зачуди дали Никол изобщо си дава сметка що за манипулативно същество е. Много се съмняваше.
- Тази сутрин ви дадох три от четирите изречения, които водят към пътя на мъдростта.
- Казахте ми всичките четири изречения. - Никол започваше да се пита дали шефът й е наред с главата.
Гамаш я гледаше втренчено - без гняв, но и без следа от топлина.
- Повторете ги, ако обичате.
- Съжалявам; не знам; нуждая се от помощ; забравил съм.
- „Не помня“ ли? Това пък откъде ви хрумна?
- Ами, вие ми го казахте тази сутрин.
- Наистина ли мислите, че „не помня“ може да е житейски урок? Просто бях забравил последното изречение. Да, така е, казах „не помня“. Но помислете за контекста, в който го изрекох. Ето ви идеален пример за това, че не използвате ума си в пълна степен. Не мислите. Не е достатъчно само да чувате думите.
„Ох, пак се почва - помисли си Ивет. - Дрън, дрън, дрън... трябва да се вслушвате.“
- Трябва да се вслушвате. Думите винаги имат контекст, сами по себе си са нищо. Когато госпожа Крофт отрече в мазето да има нещо, вие обърнахте ли внимание на начина, по който го изрече, на интонацията й? Отчетохте ли какво предшестваше тези думи, какво казваха езикът на тялото й, движенията на ръцете, погледът? Припомнихте ли си предишни разследвания, при които заподозрените са заявили същото?
- Това е първото ми разследване - заяви Никол победоносно.
- И защо, мислите, ви казах само да слушате и да си водите бележки? Защото нямате опит. Можете ли сега да отгатнете кое е последното изречение?
Никол бе потънала в мисли.
- Не бях прав. - Гамаш подозираше, че говори на вятъра, но бе длъжен да опита. Самият той бе чул нещата, които предаваше на Никол сега, като двайсет и пет годишен новобранец в отдел „Убийства“. Инспектор Комо го накара да седне един ден и му изнесе накуп всички тези уроци в лекция, която никога не се повтори. Огромен подарък, който Гамаш продължаваше да използва и днес. Преди дори лекцията на Комо да е приключила, проумя, че е получил дар, който трябва да предава нататък. И след като го повишиха в инспектор, така и направи - започна да учи следващото поколение. Наясно беше, че може само да изнесе необходимите уроци на младите си колеги. Какво щяха да правят те с тях, си беше тяхна грижа. Оставаше да каже на Никол едно последно нещо. - Тази сутрин ви зададох въпрос за начините, по които се учите. Е, какъв е отговорът ви?
- Не знам.
В паметта му изплуваха стихове от знаменитата поема на Рут Зардо: Просто ще избягам далече,/ където не ще ме намериш, нито нараниш или принудиш да говоря.
- Какво? - попита Никоя. Не беше честно! Даваше всичко от себе си. Следваше го навсякъде, дори се съгласи да остане в това затънтено село заради разследването. И даже реши онзи дяволски проблем. А получи ли някакво признание в замяна? Не. Може би Гамаш вече не го биваше толкова и когато тя разреши случая вместо него, го е накарала да осъзнае колко е жалък отстрани.