- Уви, наоколо живеят немалко добри ловци, които си служат с лък - обади се Бен. -Благодарение на Клуба по стрелба с лък.
- Значи е убийство - рече Габри.
- Убийство - потвърди Клара.
- Но на кого му е притрябвало да убива Джейн? - възкликна Мирна.
- Убиецът обикновено печели нещо от смъртта на жертвата, нали така? - вметна Габри. -Пари, власт...
- Или пък се опитва да запази нещо, което се бои да не загуби - обади се Мирна. До този момент просто слушаше разговора и го приемаше като отчаян опит на група скърбящи приятели да прогонят от съзнанието си усещането за загуба; да го превърнат в нещо като интелектуална игра. Но сега започваше да се съмнява. - Ако е заплашено нещо много важно за него, например семейството, наследството, работата или къщата му...
- Схванахме идеята - прекъсна я Рут.
- Тогава човек може да си внуши, че убийството е оправдано.
- В такъв случай, ако убийството е извършено от Матю Крофт, значи е било преднамерено -заключи Беи.
Сюзън Крофт заби поглед в блюдото с вечерята си. Клисави миниравиоли насред локвичка студен гъст сос. От едната страна на чинията й се мъдреше филия фабрично нарязан кафяв хляб, който едва ли щеше да докосне. Надяваше се, че свитият й стомах ще се отпусне и ще й позволи да хапне нещо.
Но не ставаше.
Седнал точно срещу нея, Матю бе подредил собствените си миниравиоли в някакво подобие на път, който прекосяваше блюдото му. Сосът образуваше малки езерца от двете страни на пътя. Децата получиха по-големите порции, а родителите си сипаха каквото бе останало. Сюзън си казваше, че това е проява на майчин инстинкт. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че разпределянето на порциите е свързано по-скоро с личния й инстинкт за мъченичество. Че е част от негласно, но подразбиращо се семейно споразумение. Бяха й длъжници.
Филип седеше на обичайното си място до Матю. Чинията му бе празна, всички равиоли -погълнати, а сосът - отопен с хляб. Сюзън се запита дали да не размени недокоснатата си вечеря с празната му чиния, но някаква невидима преграда спря ръката й. Погледна Филип. Синът й беше със слушалки на уши и затворени очи; устните му бяха свити с дързост, която бе възприел през последните шест месеца. Реши, че споразумението отпада. Нещо й подсказа, че всъщност не харесва сина си. Обичаше го. Най-вероятно. Но дали го харесваше?
През последните няколко месеца тя и Матю често се разправяха с Филип и го караха да свали слушалките от ушите си. Матю - на английски, Сюзън - на майчиния си френски. Филип бе израснал в двуезична среда, с две култури, но беше еднакво глух и към двата езика.
- Ние сме семейство - каза му веднъж Матю - и не сме канили на вечеря „Ен Синк“-.
- Кой? - изсумтя Филип. - Това е Еминем. - Като че ли имаше значение. После изгледа баща си с поглед, който не бе изпълнен с гняв или сприхавост, а просто с пренебрежение. Сякаш Матю беше... какво? Не хладилника във всеки случай. Филип се разбираше отлично с хладилника, леглото, телевизора и компютъра си. Не, той гледаше на баща си като на „Ен Синк“. Отживелица. Боклук. Кръгла нула.
Накрая всичко приключваше със сваляне на слушалките в замяна на храна. Но тази вечер беше различно. Тази вечер и двамата му родители бяха щастливи, че Филип е със слушалки на уши, а мислите му витаеха някъде далеч. Беше се нахвърлил върху вечерята си с такава ненаситност, сякаш тази помия е най-добрата храна, която някога е вкусвал. Сюзън дори се подразни от поведението му. Всяка вечер полагаше усилия да приготвя хубава вечеря за семейството си. Днес обаче успя само да отвори две консерви от аварийния им запас и да ги стопли. А Филип се нахвърли като вълк на храната, все едно беше страхотен деликатес. Загледа се в сина си и се запита дали не го е направил нарочно - за да я оскърби.
Матю се приведе над чинията си и продължи да намества внимателно пътечката от равиоли.
Какво би станало, ако не оправи тази сложна конструкция? Вселената ще избухне в адски огън, а той ще види ужасната смърт на цялото си семейство, мигове преди да умре в агония. Колко много зависело от порция равиоли...
Вдигна очи и улови погледа на съпругата си, която бе като хипнотизирана от прецизността на движенията му. Внезапно в паметта му изплува цитат: „... затънал в блатото на неумолима десетична дроб“. Харесваше го открай време, още от мига, когато го прочете в една от книгите на госпожица Нийл. Беше от едно произведение на Одън-. Възрастната жена го бе накарала да го прочете - нали открай време си беше влюбена в Одън. Харесваше дори тази недодялана и странна негова творба. И я разбираше. Матю се бе насилил да я изчете цялата само от уважение към госпожица Нийл. Но иначе хич не му допадна. С изключение на онзи стих. Не можеше да си обясни с какво толкова го бе впечатлил сред безбройните други стихове в тази дълга творба. Не знаеше дори какво означава. До този момент. Когато самият той се оказа в подобно положение - „затънал в блатото“. Ето в какво се бе превърнал животът му. Вдигнеше ли очи, щеше да се изправи пред катастрофа. А не беше готов за нея.