Знаеше какво предстои на следващия ден. Знаеше какво го очаква оттук насетне. Неизбежно. Чакаше го без каквато и да е надежда за спасение. И то вече чукаше на вратата. Матю погледна сина си, своето малко момче, което се бе променило толкова много през последните няколко месеца. Отначало бяха решили, че се дрогира. Заради постоянната му сприхавост, спадналия успех, отхвърлянето на всичко, което бе обичал дотогава - като футбола, ходенето на кино и „Ен Синк“. И родителите му. Особено него. Матю усещаше, че незнайно защо гневът на Филип е насочен тъкмо срещу него. Зачуди се какво ли крие превъзбуденото му лице. Възможно ли е синът му да знае за надвисналата опасност и тя да го радва?
Донамести равиолите в чинията си точно преди светът му да се взриви.
Зазвънеше ли телефон в аварийния щаб, всичко замираше. Случваше се често. Обаждаха се различни полицейски служители. Но също и магазинери, съседи, бюрократи и прочие хора, които отговаряха на различни обаждания.
Старата гара на Канадските държавни железници отговаряше напълно на нуждите на полицейския екип. С помощта на пожарникарите доброволци полицаите бяха разчистили пространство в центъра на нещо като чакалня. Лъскава ламперия покриваше четвърт от височината на стените, а самите те доскоро бяха накичени с плакати. Някои даваха противопожарни съвети, други бяха с ликовете на бивши победители на Литературните награди на генерал-губернатора - намек за това кой е шефът на противопожарната команда. Служителите на Surete замениха плакатите със схеми, карти и списъци на заподозрени. Сега помещението изглеждаше като всеки друг авариен щаб на полицията, па макар и разположен в стара и изпълнена с носталгична атмосфера гара. Пространство, чието естествено състояние е на очакване. Стотици хора бяха седели тук някога в чакане на влака си. За да ги отведе далеч или да доведе най-близките им хора. Сега мястото бе отново изпълнено с насядали в очакване мъже и жени. Чакаха доклада от лабораторията на Surete в Монреал. Онзи, който щеше да ги прати обратно по домовете им. Същият, който щеше да разруши семейство Крофт.
Гамаш се изправи, имитира протягане и закрачи из помещението. Когато изпитваше нетърпение, главният инспектор винаги крачеше така - с ръце, сключени зад гърба, наведена надолу глава и втренчен в краката поглед. Докато останалите се преструваха, че работят и събират информация, Гамаш кръжеше около тях с премерена крачка. Бавно, невъзмутимо, неудържимо.
Тази сутрин бе станал преди изгрев. Малкият му будилник показваше 5,55. Винаги изпадаше във възторг, когато видеше на циферблата само еднакви цифри. Половин час по-късно, облечен в най-топлите си дрехи, слезе на пръсти по стълбите към предната врата на пансиона и в този момент откъм кухнята се разнесе някакъв шум.
- Bonjour, господин инспектор - поздрави Габри. Пристъпи напред в тъмно пурпурния си халат и пухкави чехли и му подаде термос. - Струва ми се, че ще ви дойде добре един термос cafe аи lait за през деня. - Гамаш едва не го разцелува. - И няколко кроасана! - Иззад гърба си Габри със замах извади хартиена торбичка.
Гамаш беше на косъм да се ожени за него.
- Merci, infiniment, patron-l
Няколко минути по-късно Арман Гамаш седна на заскрежена дървена пейка на селския площад. Прекара на нея следващия половин час от тъмното спокойно утро, втренчен в променящото се небе. Мракът се оцвети в кралско синьо, а после го замени златисто сияние. Синоптиците най-после бяха познали. Зората идваше - ослепителна, кристална, ясна и студена. Селището се пробуждаше. Тъмните доскоро прозорци един по един се превръщаха в жълти кутийки. Гамаш се наслаждаваше на този рядък миг покой. Сипваше си в метална чашка гъсто и силно cafe аи lait от термоса и бъркаше в хартиената торба за поредния препечен кроасан, все още топъл от фурната.
Отпиваше от кафето и дъвчеше ронливия кроасан. Но най-вече наблюдаваше. В седем без десет прозорец светна и в къщата на Бен Хадли. След няколко минути в двора се появи накуцващата Дейзи и замаха с опашка. От собствен опит Гамаш знаеше, че за повечето кучета най-важното е да близнат господаря си и да размахат опашка. Следеше движенията на Бен през прозореца, докато той приготвяше закуска.