Гамаш чакаше.
Селото се събуждаше и към седем и половина повечето домове оживяха. От къщата на семейство Мороу излезе Люси, завъртя се отпред и задуши наоколо. Вирна муцуна във въздуха, после бавно се обърна и тръгна напред, сетне премина в лек тръс и накрая се втурна към пътеката през гората, която щеше да я отведе у дома. При майка й. Гамаш проследи с поглед как златистата опашка изчезва в гъсталака от кленове и диви череши. Сърцето му се късаше за това куче. Няколко минути по-късно Клара излезе пред къщата и повика Люси. Отговори й еднократен отчаян лай, жената навлезе в гората и след малко се върна обратно. Люси я следваше бавно с клюмнала глава и провиснала опашка.
Клара бе спала на пресекулки през нощта, пробуждаше се през няколко часа с онова ужасно чувство, което се превръщаше в неин неотменен спътник. Загубата. Вече не толкова писък, колкото стон в нея. Докато миеха чиниите предната вечер, тя и Питър разговаряха отново. В това време гостите им седяха във всекидневната и обсъждаха вероятността някой преднамерено да е убил Джейн.
- Съжалявам - рече Клара и пое няколко топли влажни чинии от Питър, за да ги подсуши. -Трябваше дати кажа за разговора си с Гамаш.
- Защо не го направи?
- Не знам.
- Това не е достатъчно, Клара. Възможно ли е да ми нямаш доверие?
Сините му очи - едновременно горящи и леденостудени - обходиха лицето й. Клара знаеше, че трябва да го прегърне, да му каже колко много го обича и му вярва, и се нуждае от него. Но някаква невидима преграда й попречи да го стори. За пореден път. Помежду им надвисна мълчание. Нещо недоизказано ги разделяше. Така ли започваше най-лошото? Клара се замисли за двойките, между които имаше не спокойствие и доверие, а прекалено много недоизречени неща и твърде много приказки.
За пореден път любимият й бе издигнал стена помежду им. Превърнал се бе в камък. Застинал и леден.
В този момент Бен се приближи до тях. Залови ги в положение, далеч по-интимно от секс. Гневът и болката им вече бяха видими за околните. Бен заекна в някакво неясно оправдание, препъна се, обърна се и накрая излезе с вид на дете, което току-що е станало неволен свидетел на нещо безкрайно лично между родителите си.
Късно същата нощ, след като гостите им си бяха отишли, Клара каза нещата, които Питър жадуваше да чуе. Колко много го обича и му се доверява. Колко ужасно се чувства и колко му е благодарна за проявеното търпение и разбиране към нея и болката й. Помоли го за прошка. И той й прости, след което двамата се прегръщаха дълго, докато дишането им стана дълбоко, равно и синхронизирано.
И все пак нещо отново остана недоизказано.
На сутринта Клара стана рано, пусна Люси и направи на мъжа си палачинки с кленов сироп и бекон. Неочакваният аромат на пушен бекон, прясно кафе и пушек събудиха Питър, който реши твърдо да надвие лошото си настроение от предния ден. За пореден път се бе убедил обаче, че разкриването на чувствата е нещо прекалено опасно. Изкъпа се, облече чисти дрехи, надяна весела усмивка и слезе в кухнята.
- Кога ще се настани в къщата Йоланд според теб? - попита го Клара, докато закусваха.
- След като отворят завещанието, предполагам. Сигурно ще минат още няколко дни, може би седмица.
- Не мога да повярвам, че Джейн би завещала дома си на Йоланд, най-малкото знаеше колко я ненавиждам.
- Може би решението й няма нищо общо с теб.
Бум. „Или пък на теб още не ти е минало“ - помисли си Клара.
- Следя Йоланд през последните два дни. Постоянно трупа някакви вещи в къщата на Джейн.
Питър сви рамене. Постоянните усилия да успокоява Клара започваха да му дотежават.
- Не направи ли Джейн ново завещание? - продължи жена му.
- Не помня. - Достатъчно добре познаваше Клара и беше наясно, че просто се опитва да го разсее от болката му и да го привлече на своя страна. Но Питър твърдо отказваше да участва в тази игра.
- Не, наистина - упорстваше Клара. - Сега се сетих, че когато лекарите откриха рака на Тимър и се разбра, че е в последен стадий, двете с Джейн започнаха да обсъждат промяна на завещанията си. Сигурна съм, че ходиха при онзи нотариус в Уилямсбърг. Как й беше името? Знаеш я. Онази, която току-що беше родила. Ходехме на упражнения заедно...
- Ако Джейн е правила ново завещание, полицията ще разбере. Това им е работата.
Гамаш се надигна от пейката. Видял бе всичко, което му трябва. Което бе подозирал. Не всичко беше на фокус още, но ставаше интересно. Лъжите винаги са интересни. Реши отново да отскочи до дървеното чакало, преди денят да го оплете в неотложности. Този път обаче мислеше да си спести катеренето. Тръгна напряко през площада; ботушите му оставяха отпечатъци в заскрежената трева. Изкачи хълма, мина край старата училищна сграда и навлезе в гората. За пореден път застана под онова дърво. При първото си изкачване в чакалото -което се надяваше, че ще бъде и последно - се убеди, че конструкцията не е използвана от убиеца. И все пак...