- Пристигнаха - обяви Матю, застанал на прага. - Искат да слезеш.
Гамаш се изправи при появата им и стисна ръката на Сюзън. Жената седна на предложения й стол, сякаш се бе превърнала в гостенка в собствения си дом. В собствената си кухня.
- Получихме резултатите от лабораторните изследвания. - Гамаш реши да е директен. Многословието би било проява на жестокост в случая.
- Кръвта на Джейн Нийл е открита по стрелата, която намерихме в мазето ви. Както и върху някои от дрехите на Филип. Върхът на стрелата съвпада с формата на раната. Откритите в раната късчета от пера са от същия вид като на стрелите в стария колчан. Считаме, че синът ви неволно е убил Джейн Нийл.
- Какво ще го сполети? - запита Матю, рухнал напълно.
- Бих искал да разговарям с него - обади се Гюмет. - Мое задължение е да го представлявам. Социалните служби на Квебек са независими от полицията. Не работя за нея, а за Филип.
- Разбирам - рече Матю. - Ще го пратят ли в затвора?
- Разговаряхме по въпроса по пътя насам. Ставният инспектор не смята да повдига обвинение за убийство срещу Филип.
- Тогава какво ще се случи с него? - попита Матю.
- Ще бъде отведен в полицейското управление в Сан Реми, където ще му бъде повдигнато обвинение за неумишлено лишаване от живот.
Матю се изненада. На младини той беше като сина си, все се забъркваше в бели. Ако тогава бе знаел, че човек може да се отърве с обвинение за „неумишлено лишаване от живот“, собствената му младост можеше да протече по съвсем различен начин.
- Но той е малко момче - проговори Сюзън. Усещаше, че трябва да каже нещо в защита на сина си. - Само на четиринайсет години.
- Достатъчно голям е, за да различава правилното от грешното - заяви деликатно, но твърдо Гамаш. - Длъжен е да знае, че когато сгреши, дори да е абсолютно неволно, трябва да понесе последиците от действията си. Филип е бил сред момчетата, замеряли с тор господата Дюбо и Брюл, нали така?
Промяната на темата сякаш съживи господин Крофт.
- Да. Той се прибра у дома и се похвали със стореното. - Матю си припомни как се взираше в сина си в кухнята, как се чудеше какво прави този непознат човек в къщата му.
- Сигурен ли сте в това? Наясно съм, че госпожица Нийл е извикала три имена и Филип е бил сред тях, но е възможно да е сгрешила.
- Наистина ли? - възкликна обнадеждено Сюзън, преди да проумее, че това няма никакво значение. Само преди няколко дни буквално се съсипваше от мисълта за стореното от сина й и залавянето му. А сега онази тревога изглеждаше направо смешна.
- Може ли да го видим? - попита Гюмет. - Само аз и главен инспектор Гамаш.
Матю се поколеба.
- Не забравяйте, господин Крофт, че аз не работя за полицията.
Крофт всъщност нямаше избор и това му бе добре известно.
Отведе ги на горния етаж и почука на затворената врата. Никой не отговори. Почука отново. Отговор пак не последва. Тогава хвана бравата, но я пусна и отново почука, като този път извика сина си по име. Гамаш наблюдаваше с интерес случващото се. Накрая инспекторът сам протегна ръка, натисна дръжката и влезе в стаята на Филип.
Момчето седеше с гръб към вратата и поклащаше глава. Дори от няколко метра разстояние Гамаш долови слабата музика, която се носеше от слушалките на плейъра му. Филип носеше обичайното за хлапе на неговата възраст: развлечен суичър и торбести панталони. Стените бяха облепени с плакати на рок и рап групи - все съставени от кисели и нацупени младежи.
Между плакатите плахо надзърташе тапетът, нашарен с дребни хокеисти в червени канадски екипи.
Гюмет докосна Филип по рамото. Очите му мигом се отвориха и той ги изгледа с такава омраза, че двамата мъже инстинктивно се отдръпнаха. В следващия миг обаче ненавистта изчезна. Филип не за първи път бе сбъркал целта.
- Да, какво искате?
- Филип, аз съм Клод Гимет от социалните служби, а това е главен инспектор Гамаш от Surete.
Гамаш очакваше да види едно уплашено момче и беше наясно, че страхът се проявява по много начини. Агресията бе един от често срещаните. Ядосаните хора почти винаги изпитват страх. Може да демонстрират напереност, сълзи, спокойствие, но имат нервни ръце и очи. Неща като тези почти винаги издават страха им. Филип Крофт обаче не изглеждаше уплашен. А по-скоро... изпитваше триумф.