Селото не бе отбелязано на нито една туристическа карта, тъй като се намираше твърде далеч от всички главни и дори второстепенни пътища. Хората се натъкваха на него съвсем неочаквано - досущ като Нарния5 - и с известно изумление, че такова древно селище се е укривало в долината толкова дълго. Късметлиите, които го откриеха, обикновено успяваха да се завърнат отново в Трите бора. А Денят на благодарността в началото на октомври6 бе най-подходящият момент. Времето обикновено бе ясно и студено, а летните аромати на стари градински рози и флокс бяха отстъпили място на типично есенни миризми: сухи листа с дъх на мускус, пушек от горяща дървесина и печена пуйка.
Оливие и Габри разказваха на събралата се компания събитията от тази сутрин. Описанието им беше толкова ярко и живописно, че пред очите на всички в уютната всекидневна се изправиха трите маскирани хлапета, награбили пълни шепи от патешкия тор, стоварен в края на селото.
Момчетата вдигнали ръце и торът се стекъл между пръстите им, а след това запратили останалата част от него по старата тухлена сграда. Не след дълго торът се стичал по стените и капел от синьо-белите навеси с реклами на „Кампари“. Табелата с надпис „Бистро“ била цялата омазана с патешки лайна. Същото сполетяло и доскоро чистата фасада на кафенето в сърцето на Трите бора. Но не било само това. Цялото село кънтяло от грозните крясъци, изпълнили въздуха. „Педерасти!“, „Духачи!“, Deguelasse!7 - викали момчетата.
Заслушана в разказа, Джейн си припомни как по-рано през деня излезе от каменната си къщичка от другата страна на ливадата и забърза към бистрото, от което излизаха Оливие и Габри. Хлапетата крещяха от възторг и замеряха двамата мъже с патешки тор.
Джейн ускори крачка - съжаляваше, че краката й не са по-дълги. Видя как Оливие извършва нещо изключително необичайно. Бавно, преднамерено и нежно улови ръката на Габри и я задържа няколко секунди, преди да я поднесе към устните си пред очите на крещящите момчета, които продължаваха да ги замерят с тор. Хлапетата застинаха за момент, щом видяха как Оливие целува изцапаната с тор ръка на Габри. Сякаш се вкамениха от тази гледка на любов и предизвикателство. Но това трая само миг. Ненавистта им взе връх и нападението им бързо се възобнови.
- Спрете! - каза твърдо Джейн.
По средата на замаха отпуснаха ръце - инстинктивна реакция към гласа на по-възрастен. Извърнаха се като един и съзряха дребната Джейн Нийл да се приближава към тях, облечена в украсена с цветя рокля и жълта жилетка. Момчето с оранжевата маска вдигна ръка да замери и нея.
- Да не си посмял, млади човече.
Хлапето се поколеба за миг - достатъчно време, за да може Джейн да изгледа всички в очите.
- Филип Крофт, Гюс Хенеси, Клод Лапиер - изрече бавно и отчетливо възрастната жена.
Това се оказа достатъчно. Момчетата изтръскаха ръце и се стрелнаха покрай Джейн нагоре
по улицата. Момчето с оранжевата маска се смееше с цяло гърло - звукът бе толкова гаден, че надминаваше дори ефекта от торта. Друго момче се обърна и се загледа назад, но останалите го задърпаха и тласнаха отново напред.
Всичко това се бе случило същата тази сутрин. Но вече изглеждаше като кошмар.
- Беше отвратително - съгласи се Габри с коментара на Рут и се отпусна в едно от избелелите кресла, нагрято от огъня на близката камина. - Разбира се, те са прави. Аз съм гей.
- Чист педал направо - додаде Оливие и се настани върху страничната облегалка на стола му.
- Превърнах се в един от изтъкнатите хомосексуалисти на Квебек - перифразира Габри прочутите думи на Куентин Крисп8.
Оливие се изсмя, а Рут хвърли поредната цепеница в огъня.
- Тази сутрин наистина изглеждаше като знаменитост - обади се Бен Хадли, най-добрият приятел на Питър.
- Като знаменитост от Холивуд ли?
- По-скоро като селски герой от затънтена провинция.
В кухнята Клара се здрависваше с Мирна Ландерс.
- Масата изглежда чудесно - похвали я гостенката, докато сваляше палтото си, под което се показа ярколилав кафтан. Клара се зачуди как приятелката й успява да се провре през касите на вратите с толкова пластове дрехи. Мирна побърза да поднесе подаръка си за вечерта. -Къде искаш да сложа тази скромна кошница, мила?
Клара зяпна от изумление. Подаръчните кошници на Мирна винаги бяха огромни, пищни и неочаквани - като нея самата. Тази тук бе изплетена от дъбови и кленови клонки, тръстика от ручея Бела Бела, който клокочеше зад книжарницата й, клонки от ябълково дръвче, на които още висяха две ябълки, и цели наръчи билки.