- Какво е това? - промълви Клара невярващо.
- Къде?
- Тук, в средата на кошницата...
- Колбас - обясни невъзмутимо Мирна.
- Наденица?
- Аха, и виж какво има тук - посочи Мирна сред плетеницата от клонки.
- „Събрани съчинения на У. Х. Одън9“ - прочете изумено Клара. - Сигурно се шегуваш.
- Не. Взела съм го за момчетата.
- Какво още си напъхала вътре? - Клара огледа внимателно огромната кошница.
- Дензъл Уошингтън. Но не казвай на Габри.
Във всекидневната Джейн продължаваше разказа за сутрешната случка.
- И след това Габри ми каза: „Съжалявам, че се възползвах от тора на селото. Но Вита Саквил Уест10 се е обличала така“.
- Ти наистина си педал - прошепна шеговито Оливие в ухото на Габри.
- Не се ли радваш, че поне един от двама ни е? - довърши старата им шега другият мъж.
- Как сте? - Мирна влезе във всекидневната, последвана от Клара, и прегърна Габри и Оливие, докато Питър й наливаше скоч.
- Ами, май сме добре. - Оливие целуна Мирна и по двете бузи. - Направо си е изненадващо, че им отне толкова време да го сторят. От колко време сме тук? Дванайсет години? - Габри кимна, устата му бе пълна с камамбер. - А ни посягат за първи път. Когато бях още хлапак гей в Монреал, ме нападна една група възрастни мъже. Беше ужасно.
Всички се бяха умълчали, тишината нарушаваха само пукащите съчки в огъня и думите на Оливие.
- Удряха ме с пръчки. Може да звучи странно, но като се сетя за тая случка, това ми се струва най-болезнената част. Не толкова драскотините и синините от ударите, колкото ръчканията с пръчките, нали разбирате? - Оливие започна да имитира движенията им, като ръчкаше с ръка във въздуха. - Все едно не бях човешко същество.
- Това задължително е първата им стъпка - обади се Мирна. - Добре си го схванал. -Говореше от личен опит. Беше работила като психолог в Монреал, преди да се премести в Трите бора. А и познаваше отлично изражението, с което хората я гледаха заради черната й кожа, сякаш беше мебел.
Рут смени темата на разговора, като се обърна към Оливие:
- Имах малко работа в избата и се натъкнах на някои вещи, които май няма да е зле да продам с ваша помощ. - Избата на Рут беше нейната банка.
- Страхотно. Какво откри?
- Ами има няколко червени бутилки...
- О, чудесно! - Оливие обожаваше цветно стъкло. - От фабрика за стъкло ли са?
- За глупачка ли ме вземаш? Разбира се, че са ръчна изработка.
- Сигурна ли си, че не ти трябват? - Оливие винаги задаваше този въпрос на приятелите си.
- Стига си ме питал все това. Да не мислиш, че щях да ги спомена, ако имах някакви съмнения?
- Кучка.
- Ти си кучката, драги.
- Добре, дай ми още информация - каза Оливие. Рут вадеше от избата си невероятни неща. Все едно бе скрила там машина на времето. Някои от вещите бяха просто развалени уреди като кафеварки и изгорели тостери. Повечето обаче го караха да тръпне от превъзбуда. Алчният антиквар у него, който съставляваше по-голямата част от личността му, отколкото би признал, изпадна в страшно въодушевление от възможността да получи изключителен достъп до съкровищата на Рут. Понякога бленуваше да влезе в мазето й.
Съкровищата на Рут може и да го въодушевяваха, но Оливие направо губеше ума и дума при мисълта какво ли се крие в дома на Джейн. Беше готов да убие, за да надзърне зад вратата на кухнята й - само тя съдържаше антикварни вещи на стойност десетки хиляди долари. Когато стъпи за първи път в Трите бора, буквално онемя при гледката на линолеума в антрето на Джейн. Щом като антрето й беше музей, а кухнята - съкровищница, какво ли се криеше отвъд тях?
Оливие тръсна глава в опит да прогони изкушенията, вероятно щеше да преживее истинско разочарование - обзавеждане от ИКЕА например. И някакъв скапан килим. Отдавна бе спрял да си блъска главата над причината Джейн никога да не кани никого във всекидневната и останалите помещения от къщата си.
- Що се отнася до тора и торенето, Джейн, утре съм на разположение - вметна Габри. -Имаш ли нужда от помощ в градината?
- Не, почти съм приключила с нея. Но тази година май ще ми е последна, вече нямам сили за градинарство.
Габри прие с облекчение новината, че не желаят помощта му. Собствената градина му бе достатъчна.
- Имам цяла леха новопокълнали ружи - каза Джейн отнесено. - Какво стана с онези твои жълтурчета? Не ги виждам.
- Насадих ги миналата есен, но така и не се хванаха. Можеш ли да ми дадеш още малко? Ще ти дам монарда за тях.
- Господи, не го прави. - В света на цветята монардата беше като тиквичките, и тя като тях имаше значително присъствие на разпродажбата за Деня на благодарността. Вследствие на това празничните огньове отделяха толкова силен аромат на сладък бергамот, че цялата околия ухаеше, сякаш всяка къща в селото вареше чай „Ърл Грей“.