„Странно как толкова интелигентен мъж не съзнава кое е най-добро за него“, питаше се Матей.
Преди да си тръгнат, Ана Холт се срещна с прокурор Катарина Вибум и й предостави протокола от разпита, възлизащ на сто страници. Бяха проведени общо дванайсет разпита със заподозрения Бенгт Монсон, всички под формата на диалог, с изключение на един. Холт ги беше разпечатала и сложила в подвързия с националния герб в синьо и жълто и стикера на полицията във Векшо на корицата. Освен това беше подготвила резюме за прокурорката.
— По-далеч не мога да стигна, затова оттук нататък всичко е в твоите ръце — заключи Холт и кимна към папката между тях.
— Хиляди благодарности, Ана — каза Катарина Вибум. — Направихте повече, отколкото имам право да искам, и повече, отколкото се бях надявала.
— Какво ще стане оттук нататък? — попита Холт. — Ако си спомняш, обеща да ми кажеш.
— Доживотна за убийство. От моя гледна точка Монсон и защитникът му имат две възможности.
— Кои са те?
Едната — да пледират, че сексуалната игра на Монсон и жертвата е завършила злополучно; започнала е доброволно от страна на Линда, дори с нейното активно съгласие; злощастни обстоятелства, причиняване на смърт по непредпазливост, няколко години затвор.
— Какво мислиш за такава развръзка? — поинтересува се Холт.
— Изключена е — поклати глава прокурорката. — Дори няма да ми трябват доказателства за косвен умисъл. Заключенията на вещите лица и на съдебния лекар са предостатъчни.
— Сто процента сигурна ли си?
— Говорим за апелативния съд във Векшо — напомни Вибум. — Дори да изключим, че Монсон представи своя, съвсем различна от истината, версия за нещата. Дано адвокатът му е достатъчно умен да го разубеди.
— А другата възможност?
— Бялото петно — обясни прокурорката.
Като удобен начин да се покаже колко увредена е психиката на Монсон; да се подготви почвата за всичките сексуални и други посегателства, на които е бил подложен като малък и за които ще разкаже веднага щом стане обект на психиатричен преглед и го оставят насаме с всички лекари, които, за разлика от обикновените хора могат да надничат в чуждите глави.
— Откакто лелките и чичковците в бели престилки получиха възможността да запълнят вълшебните си кутии с нови и нови бели петна, нито един престъпник не си спомня каквото и да било — въздъхна прокурорката.
— Какво стана с почтеното старо патологично опиянение, с нашето обикновено честно шведско наквасване? — попита Холт и на свой ред въздъхна.
— Изчезна, когато започнаха да осъждат всички така наречени пияници на доживотен затвор, макар те да нямаха представа, че предната вечер са наръгали най-добрия си приятел с нож. Сега нещата са далеч по-сложни. Вече не е достатъчно да си пил, нито дори да си мариновал мозъка си в алкохол в продължение на двайсет или повече години. Съдебнопсихиатричната наука напредва непрекъснато. Само такива като нас тъпчат на едно и също място.
— Ще се измъкне ли по този параграф?
— В районния съд — не. Изключено е. Колкото обаче до апелативния — а делото със сигурност ще се гледа и там — не бих се ангажирала с категорично мнение.
— Ще го осъдят за убийство на принудително психиатрично лечение под усилен надзор, като прекратяването на престоя му там е невъзможно без изрично постановление от съда — обобщи Холт.
— Възможно е, а според мен е и най-вероятно. Единствената утеха в случая е, че повечето адвокати имат доста странна представа какво е в днешно време да те въдворят в психиатрията.
— Определено не прилича на разходка в розова градина.
— Определено — потвърди прокурорката.
95
Във втория понеделник от октомври Клубът на публицистите в Стокхолм организира форум, на който да се обсъдят различни юридически въпроси, възникнали във връзка с добилото печална известност убийство на Линда Валин. В най-активната дискусионна група участваха неколцина от най-изтъкнатите медийни личности, а перлата в тази медийна корона без съмнение беше главният редактор на „Дагенс Нюхетер“.