Убийството на прислужницата [bg]

П. Д. Джеймс Убийството на прислужницата Адам Далглиш #1

Първа глава

1

Точно три месеца преди убийството в Мартингейл мисис Макси покани гости на вечеря. Години по-късно, когато процесът вече беше един почти забравен скандал и заглавията във вестниците, с които бяха застлани кухненските шкафове, пожълтяваха, Елинор Макси си спомни, че точно тази пролетна вечер беше поставила началото на трагедията. Спомените ѝ, избирателни и изопачени, приписваха на една съвсем обикновена вечеря атмосфера на лоши предчувствия и неловкост. В тях онази вечеря се беше превърнала в ритуално събиране под един покрив на жертва и заподозрени в предварително замислено убийство. Всъщност не всички заподозрени бяха там. Филикс Хърн например не беше в Мартингейл онзи уикенд. Но въпреки това в нейните спомени той също седеше на масата на мисис Макси и с развеселен, язвителен поглед наблюдаваше встъпителните закачки на участниците.

По онова време, разбира се, компанията беше обикновена и доста скучна. Трима от гостите – доктор Епс, викарият и мис Лидъл, директорка на приюта за момичета „Сейнт Мери“, се бяха хранили заедно твърде често, за да очакват нещо ново или стимулиращо от компанията си. Катерин Бауърс беше необичайно мълчалива, а Стивън Макси и сестра му Дебора Риско очевидно прикриваха трудно раздразнението си, че първият свободен уикенд на Стивън от болницата от месец насам трябваше да съвпадне с някакво гостуване за вечеря. Мисис Макси току-що бе наела една от неомъжените майки на мис Лидъл като домашна прислужница и момичето за първи път сервираше. Но чувството за напрежение по време на вечерята едва ли бе породено от появяването от време на време на Сали Джъп, която оставяше ястията пред мисис Макси и преместваше чиниите сръчно и бързо, което мис Лидъл самодоволно отбелязваше с одобрение.

Възможно е поне един от гостите да е бил напълно щастлив. Бърнард Хинкс, викарият на Чадфлийт, беше ерген и всичко различно от питателната, но безвкусна храна, приготвяна от сестра му, поела домакинството – самата тя никога не се изкушаваше да вечеря извън жилището на свещеника, – беше такова облекчение, че той забравяше за любезностите на светските разговори. Беше кротък мъж с благо лице, който изглеждаше по-възрастен от своите петдесет и четири години, с репутацията на човек несигурен и боязлив освен по въпросите на своето верую. Теологията беше неговият голям, почти единствен интелектуален интерес и енориашите невинаги разбираха проповедите му, но бяха щастливи да приемат това като доказателство за ерудицията на техния викарий. В селото обаче беше прието, че човек може да получи и съвет, и помощ от викария, но ако понякога съветът не беше много ясен, на помощта можеше да се разчита.

За доктор Чарлс Епс вечерята означаваше първокласна храна, две чаровни жени, с които да разговаря, и успокояваща почивка от досадата на професията в провинцията. Той беше вдовец, живял в Чадфлийт трийсет години и опознал повечето от пациентите си достатъчно добре, за да предвиди с точност дали ще живеят, или умрат. Беше убеден, че никой лекар не може да повлияе на съдбата, разбираше колко мъдрост има в това да знаеш кога да умреш, причинявайки най-малко неудобства на другите и страдание на себе си и че много постижения в медицината само удължават живота с няколко мъчителни месеца за прослава на лекаря на пациента. Така че не беше толкова глупав и имаше по-голям опит, отколкото Стивън Макси допускаше, затова малко от пациентите му се озоваваха пред неизбежното, преди да им е дошло времето. Беше присъствал на раждането на двете деца на мисис Макси, беше лекар и приятел на съпруга ѝ, доколкото замаяният мозък на Саймън Макси все още можеше да познава или цени приятелството. Сега седеше на масата на Макси и поглъщаше пилешко суфле с вид на човек, който е заслужил вечерята си и няма намерение да се поддава на настроението на други хора.

– Значи си приела Сали Джъп и бебето ѝ, Елинор? – Доктор Епс никога не се смущаваше да съобщава очевидни неща. – И двамата хубави и млади. Много е приятно да имаш отново бебе в къщата.

– Да се надяваме, че и Марта мисли като теб – отговори сдържано мисис Макси. – Разбира се, че отчаяно се нуждае от помощ, но е много неотстъпчива. Може и да понася промяната по-зле, отколкото ѝ личи.

– Ще я превъзмогне. Моралните скрупули бързо отстъп-ват, когато става въпрос за още две ръце на кухненския умивалник. – С един размах на пухкавата си ръка доктор Епс отхвърли моралните съображения на Марта Бултитафт. – Както и да е, скоро ще прави всичко, каквото това бебе поиска. Джими е привлекателно дете, който и да е баща му.