Умна е, мислеше си Дебора. Умна е, щом знае, че трябва да се облечеш семпло, ако искаш косата ти да е свободно пусната и да се вее така. Умна е, щом избягва зеления цвят, към който червенокосите имат предпочитания. Умна е, щом казва довиждане пред болницата и отхвърля покана за вечеря в болницата, което неизбежно създава неудобства и съжаления след това. По-късно Дебора се изненада, че е забелязала как е била облечена Сали. Все едно че я беше видяла за пръв път през очите на Стивън и виждайки я така, се уплаши. Струваше ѝ се, че мина дълго време, докато чуе бръмченето на асансьора и неговите бързи стъпки по коридора. Той беше застанал до нея. Тя не помръдна от прозореца, така че той разбра веднага, че тя го е видяла. Чувстваше, че няма да може да го понесе, ако не го чуе от него – така беше по-лесно. Не знаеше какво да очаква, но когато той заговори, беше изненадана.
– Виждала ли си тези преди? – попита той. На протегната му длан имаше проста торбичка от мъжка носна кърпа, вързана на възел. Той отвърза един от възлите, изтърси леко торбичката и от нея изпадаха три или четири малки хапчета. Техният сиво-кафяв цвят не можеше да се сбърка.
– Това не са ли хапчетата на татко? – Изглеждаше така, като че ли той я обвиняваше в нещо. – Откъде си ги взел?
– Сали ги е намерила и ми ги донесе. Сигурно си ни видяла през прозореца.
– На кого е оставила бебето? – Тя изрече този безсмислен и глупав въпрос, преди да помисли.
– Бебето? О, Джими, не знам. Предполагам, че го е оставила на някого в селото или при майка или при Марта. Дойде да ми ги донесе, обади се от Ливърпул Стрийт и поиска да се срещнем. Намерила ги е в леглото на татко.
– Как така в леглото му?
– Между дюшека и калъфа му, отстрани. Долният чаршаф е бил измачкан и тя го е оправяла, изопвала мушамата, когато забелязала малка издутина в ъгъла на дюшека под подпъхнатата завивка. Намерила е това. Татко сигурно ги е събирал няколко седмици или може би месеци. Досещам се защо.
– Той знае ли, че тя ги е намерила?