– Сали мисли, че не знае. Лежал е на една страна с лице извърнато от нея, докато тя е оправяла долния чаршаф. Просто пъхнала носната кърпа с хапчетата в джоба си, все едно нищо не се е случило. Разбира се, че може да са престояли там дълго време – той е бил на това съно-творно вече година и половина – или може да е забравил за тях. Може би не са му стигали силите вече, за да се добере до тях. Не може да се каже какво става в ума му. Лошото е, че ние не сме си направили труда дори да опитаме да разберем. Освен Сали.
– Стивън, но това не е вярно. Ние наистина се опитваме. Седим до него и го обслужваме и се опитваме да го накараме да почувства, че сме там. Но той просто лежи, не се движи, не говори и дори не личи дали забелязва хората вече. Не е вече той. Няма никакъв контакт или връзка между нас. Опитвала съм се, кълна се, но няма полза. Той няма как да е искал да вземе тези хапчета. Не мога да си представя как дори е успял да ги събере или да запланува всичко това.
– Когато е твой ред да му дадеш хапчетата, наблюдаваш ли го, докато ги глътне?
– Не, не точно. Нали знаеш колко мразеше да му помагаме за всичко.
– Сега мисля, че вече му е все едно. Но все още продъл-жаваме да му даваме хапчетата, наливаме вода в чашата и я допираме до устните му, ако покаже, че я иска. Трябва да ги е скрил преди месеци. Не мога да повярвам, че сега би могъл да направи това. И Марта да не научи. Тя е тази, която все го повдига и чисти под него.
– Ами очевидно е успял да подведе Марта. Но Господи, Дебора, аз трябваше да се досетя, трябваше да се досетя, трябваше да знам. А се мисля за лекар. Сега се чувствам като дърводелец, който го бива само да реже пациентите, а не да се тревожи за тях като за хора. Поне Сали се е отнесла към него като към човешко същество.
Дебора за миг се изкуши да изтъкне, че тя, майка ѝ и Марта са успявали поне да осигурят на Саймън Макси удобство, чистота и храна и не им е струвало малко и затова е трудно да се разбере какво толкова е направила Сали. Но ако Стивън иска да се отдаде на угризения, нищо няма да се спечели, ако се опитва да го спре. Обикновено след това той се чувстваше добре, дори и ако тогава на другите им ставаше по-зле. Тя го гледаше мълчаливо как рови в чекмеджето на бюрото, намира малко шишенце от аспирин, внимателно преброява хапчетата – бяха 10 на брой – и слага етикетче с името и дозата на хапчетата върху шишенцето. Това бяха почти машинални движения на човек, обучен да борави с лекарства, надписани както трябва. Главата на Дебора беше пълна с въпроси, които не смееше да задава. „Защо Сали дойде при тебе? Защо не дойде при майка ми? Наистина ли тя е намерила хапчетата, или това е било удобен претекст да остане насаме с тебе. Но тя сигурно ги е намерила. Никой не може да измисли такава история. Горкият татко. Какво разправя Сали? Мразя я, защото тя има дете, а пък аз – нямам. Ето, казах го, но признанието не прави нещата по-леки. Тази торбичка от носна кърпа. Сигурно часове наред я е завързвал на възел. Изглеждаше като че ли дете я е правило. Горкият татко! Беше толкова висок, когато бях малка. Наистина ли ме е било страх от него? О, Господи, моля те, помогни ми да изпитам жал. Искам да го съжаля. Какво мисли Сали сега? Какво ѝ е казал Стивън?“
Той отстъпи от бюрото и подаде шишенцето.
– Мисля, че е по-добре да занесеш това у дома. Сложи го в шкафчето за лекарства в неговата стая. Не казвай още нищо на майка или на д-р Епс. Мисля, че ще бъде по-разумно, ако спрем тези хапчета. Ще ти дам рецепта, изпълнена в аптеката на болницата, преди да си тръгнеш, за същото лекарство, само че в разтвор. Давай му по една супена лъжица вечер с вода. Искам да го правиш само ти. Просто кажи на Марта, че аз съм спрял хапчетата. Кога ще го види д-р Епс?
– Ще дойде да види мама с мис Лидъл след вечеря. Предполагам, че тогава ще се качи горе. Но не очаквам да пита за хапчетата. Той ги взима от толкова дълго. Ние само му казваме кога са на свършване и той ни дава нова рецепта.
– Знаеш ли колко хапчета има сега в къщата?
– Има едно ново шишенце, неотваряно. Щяхме да го започнем довечера.
– Тогава го остави в шкафчето за лекарства и му давай сиропа. Аз ще говоря с Епи за това, когато го видя в събота. Ще дойда утре късно вечерта. Сега ела с мен в аптеката на болницата и веднага си тръгни за вкъщи. Ще се обадя на Марта по телефона да ти запази вечерята.
– Да, Стивън. – Дебора не съжаляваше, че изпуска вечерята. Цялото удоволствие от деня се беше изпарило. Време беше да си върви вкъщи.
– И предпочитам да не казваш нищо на Сали за това.
– Нямам ни най-малкото намерение да го правя. На-дявам се само, че тя може също да бъде дискретна. Не искаме тази история да се разнася из цялото село.