– Не е честно да говориш така и ти самата не го вярваш. Няма по-сигурен човек от Сали. Тя постъпи много разумно в случая. И много приятно.
– Разбира се, че е така.
– Беше искрено притеснена. Много е привързана към татко.
– Изглежда, изпитва същото чувство и към тебе.
– Какво, за бога, искаш да кажеш?
– Чудя се защо не е казала на мама за хапчетата. Или на мене.
– Не си направила нищо, за да я окуражиш да ти се довери, нали?
– Какво, за бога, очакваш да направя? Ръката ли да ѝ държа? Докато си върши работата, не представлява интерес за мене. Не я харесвам и не очаквам тя да ме харесва.
– Не е вярно, че не я харесваш – мразиш я.
– Оплаквала ли се е как се отнасяме с нея?
– Разбира се, че не. Дръж се разумно, Деб. Каквато си.
„Каква съм?“, помисли си Дебора. „Откъде знаеш каква съм?“Но в последните думи на Стивън долови молба за помирение и като протегна ръка към него, каза:
– Извинявай. Не знам какво ми става напоследък. Сигурна съм, че Сали е постъпила както е смятала, че е най-добре. Не си струва да се караме за това. Искаш ли да те дочакам утре вечер? Филикс ще дойде чак в събота сутринта, но Катерин я чакаме за вечеря.
– Не се притеснявай. Може да взема последния автобус. Но преди закуска ще дойда с теб да яздим, ако ме извикаш.
Значението на това официално предложение за мир вместо закачливото обичайно помирение не убегна на Дебора. Над пропастта между тях имаше само един паянтов мост. Тя усещаше, че и Стивън също тревожно си дава сметка за пропукващия се лед под краката им. Никога от смъртта на Едуард Риско не се бе чувствала толкова отчуждена от Стивън. Никога не бе имала такава нужда от него.
4
Беше станало почти седем и половина, когато Марта чу шума, за който се беше ослушвала – скърцането на колелата на детска количка по алеята. Джими хленчеше тихо и очевидно успокояващото движение на количката и тихите обещания на майка му го възпираха да се разплаче на глас. След малко главата на Сали премина пред кухненския прозорец, количката остана в задния вход и почти веднага майката и детето влязоха през вратата на кухнята. Момичето имаше вид на човек, който потиска силни чувства. Изглеждаше изнервена и в същото време доволна от себе си. Марта не смяташе, че следобедната разходка с Джими в количката в гората може да обясни тази потайност и триумфиращо задоволство.
– Закъсня – каза тя. – Мисля, че детето умира от глад, горкото.
– Е, няма да чака още дълго, нали моето дете? Сигурно няма никакво сварено мляко?
– Не съм тук, за да ти прислужвам, Сали. Ако искаш мляко, трябва да си го свариш сама. Много добре знаеш в колко часа детето трябва да бъде нахранено.
Не си казаха нищо повече, докато Сали вареше млякото, а после се опитваше, доста неуспешно, бързо да го охлади. През това време Джими висеше на едната ѝ ръка. Чак когато стана готова да се качи с детето горе, Марта проговори.
– Сали – каза тя, – взимала ли си нещо от леглото на господаря, когато го оправи тази сутрин? Каквото и да е негово? Кажи истината веднага.
– От тона ти ми става ясно – знаеш, че съм взела. Значи ли това, че си знаела как той крие тези хапчета и не си казала нищо за това?
– Разбира се, че знаех. Грижа се за него от пет години, нали така? Кой друг да знае той какво прави и чувства? Ти сигурно си помислила, че той може да ги глътне. Няма защо да се тревожиш за това. Какво ти влиза в работата? Ако трябва да лежиш така година след година, може би е хубаво да знаеш, че имаш нещо, няколко малки хапчета например, които ще сложат най-сетне край на болката и умората. Нещо, за което никой не подозира, докато една глупава малка кучка, която за нищо друго не я бива, идва и ги изравя. Много си умна, нали? Но той нямаше да ги вземе! Той е джентълмен. Ти и това не можеш да разбереш. Но можеш да ми върнеш тези хапчета. И ако кажеш думичка на някого за това или сложиш ръка върху нещо, което му принадлежи, ще изхвърля тебе и твоя сополанко. Ще намеря начин, не се бой!
Тя размаха ръка към Сали. Никога не беше повишавала тон, но нейното властно спокойствие беше по-страшно и в гласа на момичето, когато отговори, имаше нотки на истерия.
– Страхувам се, че не ти провървя. Хапчетата не са у мене. Занесох ги на Стивън днес следобед. Да, на Стивън! И сега като чувам твоите глупости, се радвам, че го направих. Искам да видя лицето на Стивън, като му кажа, че през цялото време си знаела! Милата предана стара Марта! Толкова привързана към семейството. Пет пари не даваш за никого от тях, стара лицемерка, освен за безценния си господар! Жалко, че не можеш да се видиш! Миеш го, галиш му лицето, гукаш му – като че ли е твоето бебе. Щеше да е смешно, ако не беше толкова жалко. Неприлично е! Добре че не е с ума си! Всеки нормален мъж ще се разболее, ако ти падне в ръцете!