В един часЎ подготовката беше завършена и всички от къщата седнаха да обядват набързо, а Сали сервираше. Катерин си спомни, че сутринта е имало разправия с Марта, защото момичето се е успало. Очевидно тя се беше разбързала, за да навакса проспаното време, защото изглеждаше зачервена и според Катерин прикриваше вълнението и възбудата си зад смирена сръчност. Но обядът премина доста добре, тъй като компанията за момента беше обединена в общо занимание и споделена дейност. Към два часЎ пристигнаха епископът и съпругата му, членовете на комитета прекрачиха през отворените френски прозорци на гостната и с видимо съзнание за значимост се настаниха по столовете, наредени в кръг на тревата. И празникът беше официално открит. Макар че беше възрастен и се беше оттеглил от служба, епископът не беше загубил форма и кратката му реч беше пример за яснота и изящество. Докато приятният глас на стария човек я застигаше през поляната, Катерин се замисли за първи път за църквата с интерес и нежност. Там беше древният нормански купел, край който тя и Стивън щяха да стоят на кръщаването на техните деца. В тези алеи беше запазена паметта за неговите предци. Тук бяха коленичилите фигури на живелите през шестнайсети век Стивън Макси и Дебора, неговата жена, които се гледаха очи в очи, застинали с ръце, събрани в молитва. Тук бяха бюстовете на членовете на семейството от осемнайсети век и табелките с прости думи, съобщаващи имената на синове, убити при Галѝполи и Марн. Катерин беше мислила често, че погребалните обреди на семейството бяха станали с времето по-малко екстравагантни, след като църквата на Сейнт Чед и Дева Мария в Чадфлийт беше спряла да бъде публично място за богослужения и беше се превърнала в хранилище на костите на членовете на рода Макси. Но днес в настроение на доверие и възторг тя можеше да мисли за цялата фамилия, за живите и за мъртвите, без критичност и даже бароковите декорации на олтара не ѝ изглеждаха не на място.
Дебора се настани заедно с Катерин зад техния щанд с дарени вещи и купувачите отегчено започнаха да се приближават, за да търсят да харесат нещо. Със сигурност този щанд беше едно от най-посещаваните места и бизнесът потръгна. Доктор Епс дойде рано за шапката си и лесно го убедиха да купи палтото за една лира. Дрехите и обувките бързо бяха харесани от същите хора, за които Дебора беше предсказала, че ще ги искат, а Катерин беше заета да връща пари и да зарежда щанда от голямата кутия със запаси от стока, която държаха под масата. На входа на алеята продължаваха да пристигат хора на малки групи през целия следобед. Лицата на децата бяха застинали в неестествени усмивки, за да привлекат фотографа, обещал наградата „Най-щастливо дете“ дошло през този следобед в парка. Високоговорителят надмина всички най-смели надежди и изливаше потпури от маршове на Суса и валсове на Щраус, съобщения къде и кога ще има чай и състезания и от време на време предупреждения да се ползват кофите за боклук и да се пази градината чиста. Мис Лидъл и мис Полак с помощта на най-безличните, най-старите и най-надеждните момичета прихождаха от приюта „Сейнт Мери“ до празненството и обратно, преизпълнени с добросъвестност и усърдие. Техният щанд беше много по-скъп от всички други и изложените ръчно изработени долни дрехи бяха белязани от несполучлив компромис между леконравие и благоприличие. Викарият с мокра от напрежение мека бяла коса се усмихваше щастливо на енориашите си, които този път бяха в мир със света и със себе си. Сър Рейнолд пристигна късно, словоохотлив, снизходителен и щедър. От поляната, където сервираха чая, се чуваха гласове, отправящи сериозни предупреждения, а през това време мисис Коуп и мисис Нелсън с помощта на момчетата от неделното училище се бяха захванали с масите за бридж, столовете от общината и най-различни покривки за маса, които щяха накрая да се върнат обратно на притежателите си. Филикс Хърн, изглежда, се забавляваше като човек на свободна практика. Той се появи веднъж или два пъти да помогне на Дебора и на Катерин, но заяви, че си прекарвал много по-добре в компанията на мис Лидъл и мис Полак. Веднъж се появи и Стивън да се осведоми как върви бизнесът. За човек, който обикновено говори за празнеството като за „Проклятието над семейство Макси“ изглеждаше доволно щастлив. Малко след четири часa Дебора отиде в къщата да провери дали баща ѝ има нужда от нещо и Катерин пое щанда сама. Дебора се върна след около половин час и предложи да пият чай. Сервираха чай в по-голямата от двете шатри и тези, които закъснееха, предупреди Дебора, трябваше да го пият изстинал и с непривлекателни сладкиши. На Филикс Хърн, който беше дошъл при тях да си приказват и да се произнася за останалата на щанда стока, беше наредено да ги замести и Дебора и Катерин влязоха в къщата да се измият. Често се случваше някой да мине по коридора, мислейки, че е по-напряко или защото мястото не му беше познато и смяташе, че входната такса включва обиколка на къщата. Дебора, изглежда, не обръщаше внимание.