– Виж Боб Гитингс, началник на местната полиция, отговаря за реда, проверява нещата в гостната – обясни тя, – а трапезарията е заключена. Винаги е така. Никога никой не е откраднал нещо. Ще влезем през южната врата и ще използваме малката баня. Така ще е по-бързо. – И все пак и на двете им стана неприятно, когато един мъж мина бързо покрай тях, докато бяха на задното стълбище, и побърза да се извини. Те спряха и Дебора извика след него.
– Търсите ли някого? Това е частен дом. – Той се обър-на и ги погледна, беше нервен слаб мъж с посивяла коса, сресана назад, с високо чело и тънки устни, разтеглени в извинителна усмивка.
– О, извинявайте. Не знаех. Моля да ме извините. Търсех банята. – Гласът му не беше приятен.
– Ако имате предвид тоалетна – каза Дебора веднага, – тя е в градината. Има съвсем ясен надпис. – Той почервеня и измърмори нещо в отговор. После изчезна. Дебора вдигна рамене. – Какъв уплашен заек! Мисля, че не правеше нищо лошо, но не искам да влизат в къщата. – Катерин си каза, че когато тя стане господарка на Мартингейл, ще се разпореди тези хора да могат да влизат.
Шатрата, в която сервираха чая, беше препълнена и смесеният шум от дрънченето на чаши и чинии, от бърборенето на хората и съскането на водата в чайниците се чуваше на фона на музиката от високоговорителя, приглушена от брезента. Масите бяха украсени от децата от неделното училище, като част от състезанието за най-добре аранжирани полски цветя. На всяка маса имаше буркан с конфитюр, надписан с етикет и набран букет от мак, плюскавиче, киселец и шипка, полуживи след часове стискане в горещи детски ръце, който пазеше нежна и свенлива хубост, въпреки че уханието на цветята се беше загубило сред силната миризма на стъпкана трева, горещ брезент и храна. Шумът беше толкова голям, че когато гласовете внезапно спряха, на Катерин ѝ се стори, че е настъпила пълна тишина. Едва по-късно тя си даде сметка, че не всички са спрели да говорят, не всички глави бяха обърнати към Сали, която беше влязла в шатрата през другия вход, Сали, облечена в бяла рокля с дълбоко деколте лодка и пола с развети плисета, същата като тази, която носеше Дебора. Сали със зелен широк колан, който беше досущ като този, който Дебора носеше, и със зелени обеци, които блещукаха над поруменелите ѝ бузи. Катрин почувства как собствените ѝ бузи пламват и не можа да не хвърли бърз въпросителен поглед към Дебора. Тя не беше единствената. От масите към нея се обръщаха все повече и повече хора. От дъното на шатрата, където някои от момичетата на мис Лидъл се наслаждаваха на чая си под надзора на мис Полак, се чу бързо сподавен кикот. Някой каза тихо, но не достатъчно тихо: „Пустата му Сали!“. Само Дебора изглеждаше незаинтересувана. Без да погледне Сали за втори път, тя отиде до масата за сервиране и помоли за две чаши чай, една чиния с хляб и масло и една с кейк. Мисис Парди лисна чая в чашите припряна от притеснение и Катерин последва Дебора до една от свободните маси с чинията с кейк в ръка и нещастна, съзнавайки, че тя е тази, която изглежда като глупак.
– Как смее! – измърмори тя, навеждайки пламналото си лице над чашата. – Това е умишлена обида. – Дебора вдигна леко рамене.
– О, не знам. Какво значение има? Очевидно на това малко дяволче ѝ е приятно от това, а мене не ме засяга.
– Откъде е взела тази рокля?
– От същото място, от което и аз, предполагам. Името е изписано отвътре на роклята. Не е специален модел или нещо такова. Всеки може да я купи, ако си направи труда да я намери. Сали сигурно е решила, че си струва.
– Не е могла да знае, че ти ще облечеш твоята днес.
– Предполагам, че е могла да я облече и по всеки друг повод, нали. Трябва ли да продължаваш да говориш за това?
– Не мога да разбера защо го приемаш толкова спокойно. Аз не бих.
– Какво очакваш от мен да направя? Да отида и да я сваля от гърба ѝ? Безплатното забавление в това село трябва да има мярка.
– Какво ли ще каже Стивън? – попита Катерин. Дебора я погледна с изненада.
– Съмнявам се, че въобще ще забележи, освен ако не си е помислил, че роклята ѝ отива много. Тази рокля е повече нейна, отколкото моя. Харесваш ли тези кексчета, или предпочиташ да си вземеш сандвичи?