– При дадените обстоятелства мисля, че мога – каза Далглийш.
Спалнята беше с бели стени и пълна със светлина. След мрака в хола и коридорите с ламперии от дъб и платно, тази стая впечатляваше с изкуствената ярка светлина като сцена. Трупът беше най-неестествената част в нея, сякаш второразрядна актриса се опитваше неубедително да симулира смърт. Очите ѝ бяха почти затворени, но на лицето ѝ беше изписана изненада – толкова често я беше виждал по лицата на мъртвите. Два малки много бели предни зъба бяха притиснали силно долната устна и придаваха нещо заешко на лицето, което приживе е било необикновено, може би дори красиво. Ореол от разпиляна коса пламтеше предизвикателно на възглавницата. Усети я леко влажна на ръката си. Все едно че светлината отказваше да напусне тялото. Той стоеше неподвижно и я гледаше. Никога не изпитваше съжаление или гняв в такива моменти, макар че тези чувства можеха да го завладеят по-късно и тогава той трябваше да се преборва с тях. Обичаше да запечата в ума си картината на убитото тяло. Това му беше станало навик от първия му голям случай преди седем години, когато беше видял трупа на пребита проститутка от Сохо и мълчаливо разбра „Това е. Това е моята работа“.
Фотографът беше свършил работата си по трупа, преди съдебният лекар да пристъпи към огледа. Сега привърш-ваше снимките на стаята и прозореца, преди да изнесе нещата си. Човекът, който взимаше отпечатъци, също беше свършил със Сали и съсредоточен в своя свят от комбинации на извивки и кръгове се придвижваше тихо и незабележимо от брава на брава, от чашата с какао до шкафа с чекмеджета и от леглото до перваза на прозореца, преди да се качи на стълбата, за да работи по самата стълба и по тръбата на канала. Доктор
Фелтман, съдебният лекар, оплешивял, закръглен и по природа приповдигнат, сякаш под постоянен натиск да прояви професионалната си неуязвимост пред лицето на смъртта, събираше инструментите си в черно куфарче. Далглийш беше работил и преди с него и го считаше за първокласен лекар, който никога не се беше научил да отделя своята от детективската работа. Той изчака Далглийш да се отдръпне от трупа, преди да заговори.
– Готови сме да пренесем тялото, ако не възразявате. Изглежда доста ясно от медицинска гледна точка – удушаване с дясна ръка, вероятно поради натиск на вагусния нерв. Ще мога да ви кажа повече след аутопсията. Няма следи от сексуален акт, но това не означава, че сексът не е мотив. Нищо не прекъсва гнева ти толкова внезапно, както ако се озовеш с мъртво тяло в ръце. Когато го разпитваш, чуваш все същата история „стиснах я за врата да я стресна, а тя взе, че умря“. Влязъл е през прозореца, по всичко личи. Можете да намерите отпечатъци на отточната тръба, но се съмнявам, че по земята може да има следи. Долу е нещо като вътрешен двор. Няма хубава мека пръст с удобни следи от стъпки. А и снощи валя силно, което не помага в случая. Аз отивам да извикам хората с носилката, ако вашият човек тук е свършил. Лоша работа за неделя сутрин.
Той излезе и Далглийш огледа стаята. Тя беше голяма и пестеливо мебелирана. Общото впечатление беше за слънчева светлина и удобство. Той си помисли, че някога тук е била детската стая. Старомодната камина на северната стена беше оградена с тежка метална решетка, с монтирана зад нея електрическа печка. От двете страни на камината имаше ниши с с лавици за книги и ниски шкафове. Имаше два прозореца. По-малкият беше еркерен и на него беше подпряна стълбата. Той гледаше на запад над старата конюшня и вътрешния двор. По-големият прозорец заемаше почти цялата южна страна и предлагаше панорамен изглед към ливадите и градините. Тука стъклото беше старо с гравирани в него медальони. Отваряха се само най-горните му части.
Боядисаното в кремаво единично легло беше под прав ъгъл на по-малкия прозорец, от едната страна стоеше стол, а от другата – масичка с лампа. Детското креватче беше в отсрещния ъгъл, полускрито зад параван. Далглийш помнеше тези паравани от детството си – те бяха направени от десетина цветни картини и пощенски картички подредени и лакирани отгоре. Пред камината имаше килимче и малко столче. На стената имаше обикновен гардероб и шкаф с чекмеджета.
Стаята беше странно анонимна. Като всяка детска стая и тази имаше атмосферата на детска интимност с миризма на талк, сапун за бебе и прясно изпрани дрехи. Но момичето беше оставило малко от своята личност в стаята. Нямаше и помен от женската бъркотия, която той очакваше да види. Малкото лични вещи бяха внимателно подредени, но не казваха нищо. Това беше преди всичко детска стая с просто легло за майката. Няколкото книги на полиците бяха популярни четива за грижите за деца. Десетината списания бяха посветени повече на интересите на майката и домакинята, а не толкова на личните проблеми на младите работещи жени. Той взе една книга от лавицата и я прелисти. От страниците ѝ изпадна плик с венецуелска марка. Беше адресиран до: