Г-н Д. Пулен
Роуз Котидж, Несингфорд-роуд
Литъл Чадфлийт, Есекс, Англия
На гърба имаше три дати, написани с молив – сряда, 18-и; понеделник 23-ти; понеделник 3-ти. Оглеждайки лавиците и шкафчетата, Далглийш преравяше с опитни пръсти всяко чекмедже. Бяха идеално подредени. В горното чекмедже имаше само бебешки дрехи. Повечето от тях бяха ръчно плетени и всичките изпрани и сгънати. Второто беше само с бельото на момичето, подредено на купчинки. Третото, най-долното чекмедже, криеше изненадата.
– Какво ще кажеш за това? – извика той на Мартин. Сержантът се озова до началника си неочаквано бързо и безшумно за човек с неговата фигура. И извади едно от нещата с голямата си ръка.
– Като гледам, това е ръчна изработка. Сигурно я е бродирала сама, сър. Има почти цяло чекмедже пълно с такива неща. Изглежда ми като зестра на булка.
– Мисля, че е точно това. И не само дрехи. Покривки за маса, кърпи за ръце, калъфи за възглавници. – Той ги прехвърляше, докато говореше. – Трогателна малка зестра, Мартин. Месеци, посветени на тази работа, после гладене, увиване в мека хартия и лавандула. Горката малка хитруша. Вярваш ли, че е правила всичко това, за да достави радост на Стивън Макси? Не мога да си представя как тези момински покривчици се използват в Мартингейл.
Мартин вдигна една и я заразглежда одобрително.
– Не може да е имала него предвид, когато е правила тези неща. Той ѝ е предложил едва вчера, според Манинг, а тя трябва да е работила тези неща месеци наред. Майка ми едно време изработваше такива неща. Обрамчваш го като илик наоколо и после изрязваш средната част. Викат му „ришельо“ или нещо подобно. Много впечатляващо – ако си падаш по тия неща – добави той, съобразявайки се с очевидната липса на ентусиазъм у шефа си. Беше изпаднал в носталгично умиление и без да бърза, започна да връща вещите на момичето в чекмеджето.
Далглийш се придвижи към еркерния прозорец. Широкият перваз беше на повече от метър над пода. Той беше посипан с ярки стъклени отломъци от колекция миниатюрни животни. Един пингвин без крила лежеше на една страна, а един чуплив дакел се беше сцепил надве. Една сиамска котка със стряскащо сини очи беше единствената оцеляла сред жертвите на това унищожение.
Двете най-големи средни части на прозореца се отваряха навън с резе, а тръбата на канала заобикаляше прозореца на първия етаж и продължаваше право надолу още около два метра до терасата, покрита с плочки. За всеки достатъчно пъргав човек спускането от този прозорец не би било трудно. Дори изкатерването до прозореца би било възможно. Той отново забеляза колко сигурно беше, че няма да те видят, ако искаш да влезеш или да излезеш през този прозорец. Отдясно голямата тухлена стена, наполовина скрита от надвисналите букови клони, се извиваше към алеята. Точно срещу прозореца и на около трийсет метра бяха старите конюшни с тяхната забележителна часовникова кула. Само от отворените им врати прозорецът можеше да се наблюдава и отникъде другаде. Вляво се виждаше само малка част от поляната. Някой, изглежда, беше действал там. Имаше малка площ, оградена с въже, там където тревата беше окосена. Дори от прозореца Далглийш можеше да види изкопаните чимове и кафявата пръст останала отдолу. Манинг, който беше застанал зад него, отговори на неизречения му въпрос.
- Там д-р Епс търси съкровищата си. Търси ги от двайсет години. Вчера тука имаше църковен празник. Почти е разчистено вече, - викарият иска всички следи да изчезнат до неделя - но това отнема ден-два.
Далглийш си припомни, че началникът е местен човек.
– Вие бяхте ли на празненството? – попита той.
– Тази година не дойдох. Имах дежурства почти непрекъснато през миналата седмица. Освен това имаме неизяснено убийство на наша територия. Няма да отнеме много време, но бях затънал до шия в него. С жена ми обичахме да идваме тука веднъж в годината за празника, но това беше преди войната. Тогава беше различно. Мисля, че сега едва ли ще дойдем. Тука все още се събира тълпа хора. Някой може да е срещнал момичето и да е разбрал от него къде спи. Това значи много работа, докато се проверят движенията вчера следобед и вечерта. – Тонът му подсказваше, че се радва, че друг ще я върши.